— Мисля, че няма.
— Тогава повтори наученото.
— Подай ми кинжала.
— Моля.
Джек изслуша повторението, кимна доволен и добави още някои дребни подробности.
— Много добре — приключи той, като прибираше кинжала. Сигурен съм, че ще успееш.
— Ще пием ли още по-чаша вино?
— Защо не? Избата ти е чудесна.
— Трогнат съм да го чуя.
Високо в небето над света на мрака, яхнал един ленив дракон, когото бе нахранил с Бенони и Веселия палач, Джек се надсмиваше с ветровете, а своенравните силфиди се смееха с него, защото сега той бе техен господар.
С течение на времето Джек почти приключи с разрешаването на граничните спорове. В началото плахо, а сетне с все по-нарастващо умение той овладяваше и прилагаше древните познания, които бе открил и събрал по време на пребиваването си на Дневната страна в един общ масивен том, наречен „Изследване и оценка на културата на Тъмната страна“. И тъй като сега силата му се простираше далеч из пределите на нощта, той започна да събира в двора на своя замък онези граждани, чийто спомени за миналото или по-особени способности биха могли да хвърлят нова светлина върху неговата работа. Почти бе решил да публикува своя труд веднага, щом сметне, че го е завършил. Вярваше, че това ще стане и за целта бе изпратил свои доверени агенти не само из страната на мрака, но и отвъд, в градовете на цивилизацията, където цареше вечен ден.
Той самият се бе установил във Високия Зандан, преименуван сега на Сенчестата Обител — грамаден, блестящ палат с високи, просторни и озарени от факли зали, безкрайни подземни лабиринти и многобройни кули. Много и най-различни украшения и трофеи красяха стените му, повечето безценни, радващи се на легендарна популярност. По коридорите танцуваха на воля сенки, а таваните бяха изпъстрени от отраженията на безбройните скъпоценни камъни, които сияеха дори по-ярко от слънцето над дневната половина на света.
Седнал в богато обзаведената библиотека на Сенчестата Обител, пред пепелника, изработен от черепа на бившия Господар на това място, Джек обмисляше за кой ли път своя грандиозен план.
Той запали цигара (навик, който бе пренесъл със себе си от Дневната страна и който се радваше на голяма популярност и донякъде бе станал източник, чрез вноса на тютюн, за умножаване на богатствата му) и проследи с присвити очи тъничката струйка дим. В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Стаб — един от превърнатите в прилепи човеци, който сега бе станал негов предан слуга.
— Господарю? — каза той, спрял на почтително разстояние.
— Да?
— Някаква старица стои пред вратата и настоява да се срещне с теб.
— Не съм викал никакви старици. Кажи й да си върви.
— Тя твърди, че вие сте я поканили.
Джек погледна дребния, уплашен човечец, чийто редки, щръкнали косми по главата и издължено лице, му придаваха насекомоподобен изглед и към когото все още изпитваше известно уважение, защото някога е бил прочут крадец, опитал се да ограби предишния Господар на това място.
— Поканена ли? Не помня подобно нещо. Как всъщност изглежда тя?
— От нея лъха на запада, блогопочтени господине.
— Странно…
— …помоли да ви предам, че името й е Рози.
— Розалия! — възкликна Джек и скочи на крака. — Доведи я при мен, Стаб!
— Да, господарю — кимна Стаб и отстъпи назад, изненадан от този внезапен, неочакван и нетипичен изблик на чувства.
А Джек изтръска пепелта от цигарата в черепа и втренчи поглед в кухите му орбити.
— Интересно, кога отново ще се появиш на бял свят? — промърмори той. — Имам усещането, че ще е съвсем скоро.
Той си записа в бележника при първи удобен случай да изпрати патрули край Торните Ями.
Тъкмо изчисти черепа от пепелта и подреди разпилените по масата листа, когато Стаб доведе старицата в библиотеката. Изпълнил заръката слугата се поклони и побърза да напусне стаята.
— Розалия! — изрече радостно Джек и забърза да я посрещне. — Толкова се радвам, че…
Тя не отвърна на усмивката, но прие креслото, което й предложи.