Божичко! Тя наистина прилича на счупена метла, припомни си той. И все пак… Розалия.
— Значи, реши се най-сетне да дойдеш в Сенчестата Обител — продължи той. — Заради хляба, който раздели с мен толкова отдавна, сега ще получиш каквото пожелаеш. Винаги ще си на почит заради съвета, който ми даде. Ще имаш цял рояк прислужници, които да те къпят, обличат и да изпълняват прищевките ти. Ако желаеш да изучаваш Изкуството, ще ти намеря учители сред най-способните магове. Каквото ти е нужно — само ми кажи. Но първо ще си организираме празник — задето отново сме заедно. Добре дошла в Сенчестата Обител!
— Не дойдох за да остана, Джек, а за те видя отново — в твоите нови одежди и чудесно черно наметало. Ами тези блестящи ботуши? Никога не си се поддържал така.
Той се усмихна.
— Защото вече не ходя толкова, колкото се налагаше на времето.
— …Нито пък се прокрадваш тук и там. Вярно, сега няма нужда. Значи вече си имаш свое собствено царство, Джек — най-голямото, което някога е съществувало. Щастлив ли си в него?
— Повече от щастлив.
— Все пак отиде при онази машина, която мисли като човек, само че по-бързо. Същата, за която те предупреждавах. Така е, нали?
— Аха.
— …и тя ти даде Изгубения Ключ, Колиния.
Той се извърна, взе една цигара от табакерата, запали я и всмукна. Сетне я погледна и кимна.
— Така е, но ми се ще да не говорим за това.
— Разбира се, разбира се — закима тя. — И с него се сдоби със силата, помогнала ти да осъществиш амбициите, които на времето дори и не подозираше, че имаш.
— Тук също имаш право.
— Разкажи ми за жената.
— Каква жена?
— В гостната срещнах една жена, много красива, облечена в зелена рокля, за да отива на очите й. Поздравих я и устните й ми отвърнаха с усмивка, ала духът й крачеше зад нея и ридаеше. Какво си направил с нея, Джек?
— Направих, каквото беше необходимо.
— Откраднал си нещо от нея — не зная още какво — също както преди крадеше всичко, което ти привлече окото. Има ли въобще някой на този свят, когото би могъл да наречеш свой приятел? Някой, от когото никога не си вземал нищо?
— Да — отвърна Джек. — Той седи на върха на Паникус планина, половината от камък, другата половина и аз не зная от какво. Не веднъж се опитвах да го освободя, стараех се с всички сили. Ала дори Ключа се оказа безсилен…
— Морнингстар… — кимна тя. — Да, съвсем естествено е твоят единствен приятел да бъде прокълнат от боговете.
— За какво ме наказваш, Рози? Та аз поднасям в краката ти всичко, което притежавам, за да изкупя страданията, които си понесла заради мен.
— Жената, която срещнах… Би ли се съгласил да й върнеш онова, което преди си й отнел — ако ти кажа, че това е единственото ми желание?
— Може би. Но се съмнявам, че ще го поискаш. Дори да го сторя, опасявам се, че тя ще изгуби ума си.
— Защо?
— Заради всички неща, които е видяла и изстрадала.
— Ти ли си причината за тези страдания?
— Да, но тя сама си го изпроси.
— Нито една човешка душа не заслужава мъката, която видях да крачи зад нея.
— Душа ли! Не ми говори за души! Или за страдания и мъки! Да не би да намекваш, че ти имаш душа, а аз не? Или си мислиш, че не зная какво е това мъка? Виж, в едно си права — тя наистина е човек, поне част от нея.
— Но ти имаш душа, Джек. Аз я донесох с мен.
— Боя се, че не разбирам…
— Оставил си я в Торните Ями на Гливе, както постъпват всички обитатели на Тъмната страна. Аз обаче я взех, в случай, че някой ден ти потрябва.
— Шегуваш се, разбира се.
— Не.
— Тогава откъде знаеш, че е моята?
— Аз съм магьосница, забрави ли?
— Нека я видя.
Той смачка цигарата, докато Розалия развързваше вързопа с вещите си. Отвътре извади дребен предмет, загърнат в парче чист плат. Разгъна го и го поднесе върху дланта си.
— Това ли? — попита той и избухна в смях.
Беше сивкава сфера, която започна да просветлява веднага щом се озова на светло, първо стана блестяща като огледало, сетне прозрачна и накрая по повърхността й започнаха да бягат различни цветове.
— Това е само един камък — каза той.
— Беше с теб, когато се пробуди в Ямите, нали?
— Да. Държах го в ръка.
— И защо го захвърли?
— А защо не?
— Не си ли го стискал в шепата си всеки път, когато си се пробуждал в Гливе?
— Какво от това?
— Тук е скрита душата ти. Може би някой ден ще пожелаеш да се слееш с нея.
— Това било душа? И какво трябва да правя с нея? Да си я нося в джоба?
— По-добре, отколкото да я захвърлиш върху някоя купчина с нечистотии.
— Дай ми я!
Той дръпна камъка от ръката й и впи поглед в него.
— Това не е никаква душа — заяви Джек, — а най-обикновен камък, или може би вкаменено яйце от гигантски торен бръмбар. Дори мирише на Ямите!