Той понечи да го захвърли.
— Недей! — извика Розалия. — Там е твоята… душа — завърши почти шепнешком тя, когато камъкът се удари в стената.
Джек мълчеше, загледан през прозореца.
— Трябваше да се досетя — продължи Розалия. — Никой от вас не желае да чуе за тях. Трябва да признаеш, че камъкът не беше „най-обикновен“, инак едва ли щеше да се разгневиш толкова лесно. Почувствал си нещо в него, нещо, което те е обезпокоило. Нали?
Ала той не отговори. Беше втренчил очи в разбития предмет, над който бавно се оформяше някакво мътновато очертание. Вътрешността му постепенно се изпълваше с цвят и накрая облакът заприлича на човешка фигура, полюшваща се над пода.
Джек не можеше да откъсне поглед. Беше като омагьосан при вида на това призрачно изображение, чийто черти бяха съвсем като неговите.
— Чий дух си ти? — попита го пресипнало той.
— На Джек — разнесе се в отговор тънък гласец.
— Аз съм Джек. А ти кой си?
— Джек — повтори привидението.
Той се обърна към Розалия и изсъска ядно:
— Ти го доведе тук! Сега искам да го прогониш!
— Не мога — отвърна тя и приглади косата си с ръка. — Той принадлежи на теб.
— Защо не остави проклетия камък там, където го намери? И където му беше мястото?
— Мястото му не беше там, а при теб.
— Ей ти — обърна се Джек към призрака. — Душа ли си, или какво?
— Почакай малко — отвърна другият. — Все още не съм се ориентирал. Ах, да. Сега вече ми е ясно. Мисля, че съм душа.
— Чия?
— Твоя. На Джек.
— Страхотно — изпъшка Джек. — Сега вече ми върна за всичко, нали, Розали? Какво, по дяволите, ще правя с тази душа? Как да се отърва от нея? Ако умра, докато това нещо е на свобода, за мен няма връщане обратно.
— Не зная какво да ти кажа — рече тя. — Мислех, че постъпвам правилно — стана ми жал като я намерих и реших, че ще й се зарадваш.
— За какво да се радвам?
— И преди съм ти казвала, че Барона винаги е бил благосклонен към старата Рози. А когато взе царството му ти го изтърбуши и обеси с краката нагоре. Тогава плаках, Джек. Той беше единственият, който се грижеше за мен от доста време. Научих и за други твои деяния и нито едно от тях не можех да одобря. Никак не е трудно да причиняваш болка със силата, която владееш и ти тъкмо това правиш. Помислих си, че ако намеря изгубената ти душа и ти я върна, може да смекчиш гнева си.
— Розалия, Розалия — въздъхна той. — Ти си глупачка. Искала си да сториш добро, но си постъпила глупаво.
— Сигурно — отвърна тя, притисна ръце и погледна към трепкащата във въздуха душа.
— А ти — обърна се на свой ред Джек към привидението. — Какво ще предложиш сега, след като чу всичко?
— Имам само едно желание.
— И то е?
— Да се слея с теб. Да заживеем заедно, да ти помагам и утешавам…
— Я почакай малко — вдигна ръка Джек. — Какво е необходимо за да се слееш с мен?
— Само твоето съгласие.
Джек се усмихна. Запали цигара, но ръцете му видимо трепереха.
— Ами ако откажа? — попита той.
— Тогава ще се превърна в скитник. Ще те следвам на определено разстояние, няма да мога нито да те утешавам, нито да те предупреждавам…
— Чудесно — кимна Джек. — Точно това ми трябваше. Отказвам. Махай се от тук.
— Шегуваш ли се? Никой не постъпва така с душата си. Не виждаш ли, че съм тук, изпълнен с желание да ти помагам, вдъхновявам или успокоявам, а ти се готвиш да ме изриташ. Какво ще кажат хората? „Я, вижте, това е душата на Джек, бедничката. Принудена да се скита в компанията на долни привидения и второразредни астрални сили…“
— Разкарай се — повтори Джек. — Ще мина и без теб. Познавам ви добре що за стока сте. Вие принуждавате хората да се променят. Е, аз пък не желая да се променям. И така съм си добре. Ти си грешка. Връщай се обратно в Торните Ями. Върви където щеш. Прави каквото ти скимне. Само си тръгни. Остави ме на мира.
— Наистина го мислиш.
— Точно така. Ще ти намеря дори някой новичък и хубавичък кристал, ако държиш да се сгушиш обратно някъде.
— Твърде късно е за това.
— Е, по-добро не можех да ти предложа.
— Щом не желаеш да се слееш с мен, моля те поне не ме гони като престъпник. Позволи ми да остана край теб. Може би след време ще оцениш нуждата от мен и ще ми позволиш да се сближим.
— Махай се!
— Ами ако откажа да си вървя? Ако просто продължа да ти досаждам?
— Тогава — заяви навъсено Джек, — ще те ударя с цялата мощ на Ключа. Ще извадя на бял свят сили, за които никой не е сънувал дори в кошмарите си.
— Нима ще унищожиш собствената си душа?
— Позна. А сега си тръгвай!