— Аз съм изгубена душа. Изгубените души хленчат.
— Ами хленчи си тогава. Не ме е грижа.
— Та с какво се занимаваш…
— Готвя се да поправя Щита. Мисля, че открих една магия, която ще свърши работа.
— Не вярвам да успееш.
— Какво значи това?
— Не мисля, че Щита може да бъде поправен само от една личност.
— Е, скоро ще узнаем.
— Може ли да помогна?
— Не!
Джек доизрисува символа и отново подхвана магичната си песен. Вятърът утихна и наоколо пламнаха огньове.
— Трябва да тръгвам — заяви той. — А ти гледай да не ми се мяркаш твърде често пред очите.
— Разбирам. Исках само да те попитам за сливането.
— Може и да стане някой ден, когато ми омръзне животът — но не сега.
— Искаш да кажеш, че има надежда?
— Може би. Но не и в този момент.
Джек се изправи и огледа работата си.
— Не се получава, а?
— Я млъквай.
— Провали се, значи.
— Млъквай, казах.
— Искаш ли сега да се слеем?
— Не!
— Може би ще успея да ти помогна.
— Като идеш в пъкъла!
— Само питах.
— Остави ме на мира.
— Какво ще правиш сега?
— Махай се!
Той вдигна заплашително ръка и призова част от силата си. Нищо не се получи.
— Не мога да го направя — предаде се накрая.
— Зная. Да имаш други идеи?
— Мисля…
— Аз зная какво трябва да се направи.
— Какво?
— Иди и се посъветвай с твоя приятел Морнингстар. Той знае много неща. Мисля, че ще получиш добър отговор.
Джек сведе глава и се загледа в димящия символ. Вятърът бе пронизващо студен.
— Май си прав — рече той.
— Сигурен съм, че съм прав.
Джек се загърна зиморничаво в наметалото.
— Ще ида да се поразходя сред сенките — заяви той.
Така и направи, докато не стигна планината. Сетне пое нагоре.
Когато стигна върха, той се приближи към Морнингстар и извика.
— Ей, тук съм.
— Зная.
— И сигурно знаеш какво искам?
— Да.
— Може ли да бъде осъществено?
— Не е невъзможно.
— Какво трябва да направя?
— Няма да е никак лесно.
— Така си и знаех. Кажи ми.
Морнингстар намести гигантското си каменно туловище.
А след това му каза.
— Не зная дали ще успея да го направя — рече Джек.
— Все някой трябва да успее.
— Да знаеш кой може да е този някой? Само ми го посочи.
— Не.
— Можеш ли поне да ми предскажеш дали ще успея, или ще се проваля?
— Не. Веднъж вече споменах за тези твои сенки.
— Ах, да, спомням си.
Планината потъна в мълчание.
— Сбогом, Морнингстар — извика Джек. — Благодаря ти.
— Сбогом, Джек.
Джек се обърна и изчезна сред сенките.
Той навлезе в огромния тунел, който водеше до самото сърце на света. На отделни места по стените на тунела играеха светли петна. По-нататък галерията бе скрита в сянка, която му помогна да преодолее огромни разстояния за съвсем кратко време. На други места мракът бе непрогледен и Джек се придвижваше както всички останали.
От време на време пресичаше странични галерии и тъмни подземни проходи. Не се забави нито за миг, за да ги изследва. Понякога до ушите му достигаше тропот на копита и дращене на гигантски нокти по пода на галерията. Веднъж подмина едно открито огнище, в което тлееха кости. На два пъти чу крясъци, сякаш наблизо изтезаваха жена. Всеки път ускоряваше крачка, положил ръка върху дръжката на кинжала.
Мина и покрай един тунел, в който грамаден паяк си бе оплел мрежа, чийто нишки бяха дебели и здрави като въжета. Чудовището се раздвижи и Джек побягна навътре.
Паякът не го последва, но след известно време зад гърба му отекна смях.
Когато спря, за да си поеме дъх, той забеляза, че стените тук са влажни и покрити с хлъзгава плесен. Чуваше се слаб тътен като от далечен водопад. Дребни паякоподобни създания висяха от пукнатините в стената.
Той продължи нататък, където подът бе изпъстрен с дълбоки цепнатини, от които бликаше пара, а понякога лумваха и ярки, нажежени пламъци.
Вървя дълго, преди да стигне метален мост, широк не повече от един разтег. Надникна в бездната, над която се извиваше, но видя само непрогледен мрак. Стъпка по стъпка Джек пое по тясната метална платформа, разперил ръце, за да пази равновесие. Когато най-сетне отново се озова на твърда земя, той въздъхна и се отпусна уморено.
Тук стените на тунела се разширяваха и дори изчезваха, а таванът се издигаше толкова нависоко, че се губеше от погледа. Наоколо се движеха някакви тъмни маси с различна плътност и Джек продължи напред пипнешком, макар че можеше да създаде светлина стига да пожелае — боеше се да не привлече нечие внимание.
Известно време се измъчваше от опасенията, че е сбъркал пътя и е попаднал в някоя странична подземна пещера, но не след дълго зърна тънка бяла лента далеч пред себе си и продължи по-уверено нататък. Когато доста по-късно я доближи, откри, че светлината извира от обраслите с гъби стени на подземната галерия, чието дъно представляваше огромно черно езеро. Докато заобикаляше езерото, отправил поглед към тъмнината отвъд него, нещо изпляска във водата. Джек измъкна кинжала и се обърна.