Това, което не след дълго израсна пред погледа му, бе по-скоро като призрачно видение.
Видя усойна местност на скали и пещери, из която отекваха някакви самотни и печални звуци, наподобяващи птича песен. Това бе странно притихнало място на стелещи се над земята и между скалите мъгли, застинали изпарения над обширните локви подземна вода, където мъглите, миризмите и изпаренията се кондензираха малко по-нависоко, за да се превърнат в тих, безшумен ръмеж, преразпределяйки оскъдните богатства на тънкия слой от почва. Маранята пречеше да види какво следва нататък, а кожата му бе настръхнала от всепронизващия студ, който цареше тук.
Джек продължи толкова бързо, колкото имаше смелост.
Не беше изминал и стотина разтега, когато по-скоро почувства, отколкото забеляза някакво движение вляво и зад него. От една локва бе изскочило дребно черно същество, цялото покрито със сгърчени издатъци и го наблюдаваше съсредоточено с немигащите си очи.
Джек измъкна кинжала от пояса и го докосна съвсем леко с върха на острието, а след това отстъпи пъргаво назад, готов за онова, което знаеше, че ще последва. Въздухът се разцепи от трясък в мига, когато дребното създание претърпя чудовищна трансформация. Сега то се издигаше високо над него, подпряно на закривените си, черни крака, без лице и тяло, сякаш всичко останало бе очертано с най-тъмното от всички мастила. Създанието проговори и опашката му се сгърчи.
— Кажи ми името си, ти, който си слязъл тук долу — отекна гласът му като сребърната камбана на Креле.
— Никой не бива да го узнае преди да ми съобщи своето — отвърна Джек.
В галерията отекна смях. Създанието размърда рогатата си глава.
— Стига си се опъвал! — произнесе то. — Казвай си името, че започнах да губя търпение.
— Добре, тогава — съгласи се Джек и произнесе едно име.
Създанието падна на колене пред него.
— Господарю — изрече покорно то.
— Да — отвърна Джек. — Това е моето име. Готов ли си да ми се подчиняваш безпрекословно.
— Готов съм, господарю мой.
— Искам да ме отнесеш до най-далечния край на твоето царство, отвъд който никой от твоите събратя не дръзва да премине. Освен това ще запазиш в тайна вестта за моята поява тук.
— Ще направя както ми наредиш.
— Повтори каквото ти казах и се закълни.
Това бе изпълнено.
— Наведи се, за да мога да те яхна, а след това ще бъдеш моят кон.
Той се метна върху гърба на създанието, пресегна се напред и сграбчи двата рога, които увенчаваха главата му като корона.
— Тръгвай! — извика му Джек и двамата потеглиха.
Разнесе се тропот на копита и тънък вопъл, подобен на конско цвилене. Джек забеляза, че плътта под краката му не е нито мека, нито податлива.
Създанието ускори бяг и пейзажът наоколо започна да се променя толкова бързо, че беше трудно да се различат отделни подробности.
…а след това настъпи тишина.
Постепенно Джек долови присъствието на други черни фигури, които се носеха наоколо из мрака. Силни, ритмични въздушни тласъци го удряха периодически в лицето. Едва сега той осъзна, че вече не препускат, а летят в някакво тъмно и празно пространство, заобикаляйки огромни черни колони, които изникваха от дълбините и изчезваха в мрака над него.
Полетът продължи дълго и Джек мръщеше нос, тъй като миризмата, извираща от широкия гръб на създанието бе по-неприятна дори от зловонието на Торните Ями. Носеха се с огромна скорост, ала въпреки това от време на време край тях прелитаха някакви тъмни очертания.
Въпреки главозамайващото им спускане пътуването сякаш продължаваше безкрайно. Джек започна да се безпокои, че ръцете му ще отмалеят и ще падне в бездната. Опасяваше се да не заспи от изтощение. За да прогони неприятните мисли взе да си припомня разни неща. Странно, рече си той, как най-големи услуги са ми правили моите най-страшни врагове. Никога например нямаше да тръгна да търся източника на могъществото, което сега притежавам, ако не бях принуден от Повелителя на Прилепите. Само благодарение на него се сдобих със силата, която ми помогна да си отмъстя и да си върна Ивене… Ивене… все още не съм доволен от начина, по който те принудих да се върнеш при мен и да ме обикнеш. Ала… Нима имаше друга възможност? Ти заслужаваше напълно онова, което ти сторих. Та не е ли любовта един вид магия, където единият е обичан, а обича другият и онзи, който обича е омагьосаният. Разбира се. Съвсем същото е.
…А след това спомените го отведоха при Полковника, Смадж, Веселия палач, Бенони и Барона. С всички тях вече се беше разплатил. Спомни си за Розалия, старата Рози и се зачуди дали все още е сред живите. Все пак реши, ако някой ден се върне от това пътешествие, да я потърси в страноприемницата на брега на морето. Боршинът… Интересно, дали деформираното изчадие беше оцеляло след онова стълкновение и дали продължаваше да го следва, изпълнявайки заповедта, която Повелителя на Прилепите бе заложил като компютърна програма в някоя от живите машинки на сгърченото му тяло. Да, боршинът… последното и вероятно най-страшно оръжие на Повелителя. Тази мисъл предизвика цял взрив от нови асоциации — компютрите в Бункера, лекциите и онова момиче — как се казваше? — Клер! Той се усмихна при спомена за нея, макар да не помнеше добре лицето й. А също и Квилиан. Виж, неговото лице никога нямаше да забрави. Как само го мразеше! Изкиска се, като си припомни колко ловко го бе оставил в ръцете на боршина, който без съмнение бе сбъркал Квилиан с него. Върна се към онова безумно надбягване през Дневната страна, докато търсеше най-краткия път за мрака без да знае със сигурност дали документите, които бе открил и отпечатал наистина ще му разкрият тайната на Изгубения Ключ. А сетне необятният възторг, когато се увери, че притежава точно онова, което му е нужно. Никога не беше понасял прекомерната светлина, но сега изпита странна носталгия по онези почти безгрижни дни в университета. Сигурно защото сега съм толкова далеч от тях, помисли си той.