Въпреки че сянката не притежаваше обичайните си свойства, все пак му служеше за прикритие. Докато стоеше там, под капака на един генератор, или някаква подобна машина, той се зачуди какво да предприеме.
Дребен, побелял човечец се появи, куцукайки, съвсем наблизо. Джек го разгледа внимателно. Старецът спря край едно колело, вдигна над него металната фуния, която носеше и го смаза грижливо с машинно масло.
Докато Джек го следеше с поглед, дребосъкът продължи да се поклаща по тесните проходи на машината, спирайки от време на време за да развие някоя пробка и да налее вътре масло.
— Здрасти — извика той следващия път, когато старецът го наближи.
— Какво… кой си ти?
— Някой, който те търсеше.
— Защо?
— За да ти задам няколко въпроса.
— Много мило от твоя страна. Готов съм да те изслушам. Какво искаш да знаеш?
— Някои неща за устройството и създаването на тази Машина.
— Тя е много сложна.
— И сам виждам. Все пак, ще чуя ли подробности?
— Разбира се — и дребосъкът го засипа с цял куп обяснения. — Ясно ли ти е? — попита накрая.
— Да.
— Какво още те интересува?
— Нищо. Мисля, че дойде време да умреш.
— Какво…
Дребосъкът така и не довърши онова, което възнамеряваше да каже, защото Джек го удари с кокалчето на свития си показалец в лявото слепоочие.
След това приближи стената с гигантските инструменти и се зае да ги разглежда. Спря избора си на един тежък метален лост, чието предназначение така и не можа да установи. Вдигна го и се върна при последната стъклена машинка, която бяха разглеждали със стареца. Известно време оглежда миниатюрните кристални колелца, които се въртяха безспирно вътре с най-различна скорост.
След това замахна с лоста, счупи стъкления похлупак и започна да разбива с методични движения сложния механизъм. На всеки негов удар грамадната машина отвръщаше с пронизителен метален протест от различните си краища. Бръмченето й стана трескаво и пресекливо като дишането на болен старец, чуваше се дразнещо звука дрънчене и на няколко пъти подът се разтърси от удари, сякаш някакви гигантски части се бяха откъснали от стойките си. Всичко това бе последвано от скърцане на метал в метал, глух тътен и изригвания на едри кълба дим от различни части на машината. Съвсем наблизо едно огромно зъбчато колело забави въртенето си, спря за миг, а след това продължи съвсем бавно.
Докато Джек разбиваше и останалите стъклени кутии, смазочните кофи над главата му сякаш пощуряха и започнаха да летят с бясна скорост напред-назад, обливайки задъхващата се машина с цели водопади от тъмно блестящо масло. Подът под краката му се разтрепери неудържимо и няколко бутала изскочиха от своите цилиндри. Сред димната завеса започнаха да се мяркат и пламъци и Джек се закашля от киселия пушек.
Машината започна да трепери, движенията й замряха, сетне се възобновиха в налудничаво темпо. Зъбчатите й колела свистяха, а осите и връзките им се късаха, сякаш бяха хартиени. Всичко наоколо се разпадаше на части. Шумът беше невъобразим и непоносим. Джек се огледа за последен път, запрати лоста във вътрешността на Машината и побягна към стълбата.
Когато отново погледна назад, сред дима се мяркаха някакви гигантски фигури, които бързаха към стената с инструментите. Твърде късно, помисли си той.
Изтича нагоре по стълбата, стигна горната платформа и се втурна в стената от мрак.
Така започна разрушаването на света, който познаваше.
Обратният път се оказа по-труден и опасен, защото земята под краката му се разтърсваше все по-често от могъщи сътресения, предизвикващи свличане на огромни земни пластове и пропукване на стените. На два пъти се налагаше да разчиства срутвания в тунела, който трябваше да го изведе на повърхността. Малко по-късно го застигнаха и грамадните обитатели на шахтата и в паниката си започнаха да се избиват свирепо помежду си. Джек също уби неколцина, преди да продължи.
Веднага щом излезе навън той вдигна поглед към черната полусфера високо в небето. От нея все така полъхваше хлад, може би дори повече отколкото в началото на разрушителното му спускане в недрата на планината. Докато оглеждаше сферата Джек забеляза, че се е преместила съвсем леко встрани от позицията, която преди това заемаше.
А след това, бързайки да изпълни едно наскоро дадено обещание, той използва Ключа за да го прехвърли в страноприемницата „При Горящото чукало“, на крайморския път.
Джек побутна паянтовата порта и влезе в страноприемницата, скована от изхвърлени на брега трупи, ремонтирана повече от дузина пъти, по-стара дори от спомените му. Докато се спускаше към гостилницата, стълбището под краката му се тресеше, а стените се пропукваха заплашително. Гласовете на насядалите край огнището внезапно утихнаха и вътре се възцари уплашено мълчание.