Джек се усмихна подигравателно.
— Не — отвърна той. — Няма да ти мине номерът. Този път не ще ти позволя да ме ядосаш. Да, чувал съм това прозвище, но нито един от онези, които дръзнаха да го произнесат пред мен, сега нямат възможността да го повторят. Даваш ли си сметка обаче, че всеки заел моето място, рано или късно ще получи някаква подобна титла?
— Разбира се. Това е защото нямате души.
— Няма да споря с теб по този въпрос. Всъщност, ще ми се да те попитам още нещо — защо никой никога не обсъжда присъствието ти?
— Защото само ти можеш да ме виждаш — при това, когато го пожелая.
— Великолепно! — възкликна Джек. — Защо тогава не вземеш отново да станеш невидим, та да се изкъпя и нахраня на спокойствие.
— Съжалявам. Не съм напълно готов.
Джек сви рамене и обърна гръб на душата.
Малко след това донесоха ваната и я напълниха с гореща вода. Част от водата се разпиля по пода при поредното сътресение, което бе толкова силно, че една от стените се пропука, две свещи се счупиха и паднаха долу, а от тавана се посипа мазилка и камъчета. За щастие не пострада никой.
Преди да се съблече напълно му донесоха нова сабя. Той спря, за да я изпита, сетне кимна удовлетворен.
Преди да влезе във ваната на стола бяха подредени чисти дрехи.
Преди да приключи с къпането, масата вече бе сложена.
Докато се облече и запаше сабята, вече поднасяха първите ястия.
Яде бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Изяде огромно количество храна.
След като стана, върна се в кабинета и извади от едно чекмедже кутия цигари. Изкачи се на любимата си кула и запуши.
Докато вдъхваше с наслада цигарения дим на върха на кулата, той разгледа отново черната сфера. Този път се беше изместила значително. Джек пусна няколко облачета дим нагоре към нея. Дали се дължеше на билките, но се чувстваше в приповдигнато настроение заради онова, което бе направил. Да става каквото ще става, по важното е, че този път той дърпаше конците и беше господар на обстоятелствата.
— Сега вече съжаляваш ли, Джек? — попита го душата.
— Не — отвърна Джек. — Трябваше да го направя.
— Добре тогава, съжаляваш ли, че трябваше да бъде направено?
— Не.
— Защо изгори онази жалка страноприемница на брега на морето, Джек?
— За да отмъстя за Розалия и за начина, по който се бяха отнесли с нея там.
— И какво почувства, докато вървя по брега след това?
— Не зная.
— Ядосан ли беше, или само уморен. Или и двете едновременно?
— Изпитвах тъга. И съжаление.
— Често ли изпадаш в подобни настроения?
— Не.
— Искаш ли да знаеш защо напоследък взе да зачестяваш?
— Кажи ми, ако знаеш.
— Защото аз съм наблизо. Ти имаш душа, която е освободена. Започваш да се поддаваш на въздействието ми. Толкова ли лошо ти се струва?
— Попитай ме някой друг път — рече Джек. — Дойдох да гледам небето, а не да дрънкам празни приказки.
…И думите му достигнаха ушите на един, който го търсеше, докато далечните планини помръднаха с рамене, избълваха пламъци във въздуха, потрепериха и отново замряха неподвижно.
13
Джек седеше, заслушан в ромоленето на далечните каменни водопади, той чуваше кънтящото стенание на света и виждаше ярките огнени потоци, които се стичаха по лицето му.
Земята се пропука и от дълбините бликнаха черни пушеци примесени с мирис на изгоряло. Подобно на безчислените прилепи, призовавани от неговия предшественик, въздухът се изпълни с огромни черни сажди. Звездите извършваха странни и непонятни движения, каквито никога досега не бяха наблюдавани в небесата. Седем озарени от вулканични изригвания планински върхове се издигаха в далечината и Джек неволно си припомни деня, когато и той бе вдигнал подобна планина. Цели потоци от метеори непрестанно разсичаха небосвода, но от време на време гъстите черни облаци закриваха напълно съзвездията. Земята не спираше да се тресе и далеч под него се разтърсиха самите основи на Сенчестата Обител. Ала Джек не се боеше, че кулата може да се срути, защото, подтикван от необичайната си привързаност към това място, той я бе оковал с толкова здрави заклинания, та щеше да издържи докато и той притежаваше сила.
Душата стоеше безмълвна до него. Той запали поредната цигара, любувайки се на огромното каменно свлачище по склоновете на близката планина.
Бавно и неумолимо се сгъстяваха над него облаците. Събираха се в далечината, където се зараждаше бурята и прескачаха от планина на планина подобно на някакво многочленесто, огромно космато насекомо. От време на време ги пронизваха метеорити, които се забиваха като снаряди в земята. Цялата тази картина напомняше на грандиозна битка между земните и небесните сили, чийто фронт бавно пълзеше към него.