Когато почти го достигна Джек се усмихна и извади сабята.
— А сега, душа — рече той — да видим дали силата ми още държи.
Като каза това, той начерта един символ върху камъка и произнесе заклинанието.
Реката от светлина и грохот се разтвори и заобиколи от двете страни Сенчестата обител, Оставяйки я непокътната.
— Добре свършено.
— Благодаря ти.
От всички страни бяха заобиколени от пламъци, земята под краката им се тресеше безспирно, над главите им бушуваше с пълна сила бурята, а небето непрестанно се озаряваше от падащи звезди.
Чул стъпки, Джек се извърна към стълбището.
— Това трябва да е Ивене — каза той. — Бурите я плашат и тя винаги идва при мен, когато започнат.
Ивене се показа откъм входа на стълбището, забеляза Джек и забърза към него. Не проговори, само спря до него и му позволи да я загърне в плаща си. Дори след това продължаваше да трепери.
— Не изпитваш ли поне малко угризения заради онова, което направи с нея?
— Малко — призна Джек.
— Тогава защо не отмениш заклинанието си?
— Няма.
— Опасяваш се, че ще те намрази, като си спомни всичко, нали?
Джек не отговори.
— Тя не може да ме чуе. Ще те попитам някои неща, но така, че да ми отговаряш едносрично, все едно, че си мърмориш нещо. Има нещо друго, освен омразата, нали?
— Да.
— Да не се боиш, че ще обезумее, когато й върнеш спомените?
— Аха.
— Значи все пак в теб са останали повече чувства, отколкото предполагах.
Джек отново предпочете да мълчи.
А грандиозният шум и светкавиците не спираха своето представление. Най-сетне Ивене вдигна глава към него и прошепна:
— Колко е страшно тук. Ще се прибираме ли, скъпи?
— Не. Ти ако искаш се прибирай. Аз оставам.
— Тогава и аз ще остана с теб.
Бавно, много бавно, бурята започна да утихва и накрая отмина напълно. Джек забеляза, че върховете на планините продължават да горят, видя също, че през огромните цепнатини в земята все така бликаше яркочервена лава. Той вдигна глава и зърна някаква бяла пелена, която се стелеше от небето. Трябваше да мине известно време преди да осъзнае, че това е сняг.
Внезапно бе завладян от ужасната мисъл, че планът му ще се провали и че разрушенията ще надхвърлят дори неговите очаквания. Ала вече не му оставаше нищо друго, освен да гледа.
— Ивене…?
— Да, Господарю?
— Искам да ти кажа нещо…
— И какво е то, моя любов?
— Аз… не… нищо!
И тогава душата му се приближи още по-близо и застана зад него, а странното чувство се засилваше, докато накрая стана почти нетърпимо.
Той я погледна разнежен и прошепна:
— Съжалявам!
— За какво, мили мой?
— Не мога да ти обясня сега, но ще дойде време, когато, надявам се, ще си спомниш думите ми.
Тя го погледна изненадано и отвърна:
— Джек, надявам се никога да не настъпи такъв момент. Винаги съм била щастлива с теб.
Той се обърна и втренчи поглед на изток. Задържа дъх за съвсем кратко и почувства ударите на сърцето си по цялото тяло.
Сред облаците от прах, грохота и вледеняващия полъх то продължаваше да следва дирята. Не обръщаше внимание нито на ослепителните светкавици, нито на бурята и постоянно тресящата се земя, защото не знаеше що е страх. То се спускаше надолу по хълмовете като привидение и се плъзгаше между скалите с ловкостта на гущер. Прескачаше бездни, умело отбягваше срутващи се грамади и само веднъж позволи да го удари мълния. Приличаше на къс протоплазмено месо върху пръчка, тялото му почти бе овъглено от горещината на лавата и нямаше нито една разумна причина за да е все още живо. А може би то не живееше в истинския смисъл на това понятие — във всеки случай не така, както живееха създанията от Тъмната страна. То нямаше име, само прозвище. Нито пък можеше да се похвали с някаква душевност. Беше като вързоп от инстинкти и рефлекси, само някои от тях вродени. Силата му беше неописуема, способно бе да издържа на огромни натоварвания, да понася невероятни болки и страшни телесни поражения. Не знаеше никакъв език и всички същества, които го срещаха, хукваха през глава.
И докато земята вибрираше и скалите се превръщаха в пясък, то се насочи към планината, която-някога-бе-крачила, озарено от сиянията на огнените гейзери. Дори поредното свличане на гигантски каменни маси не можа да го спре.
То спря за миг, търсейки най-прекия път сред хаоса от натрошени скали. Погледът му описа дъга нагоре по последния хълм.
Там, на самия връх се издигаше целта му, заградена от високи стени, все още добре охранявана…