…Но освен силата, то притежаваше и известна хитрост.
— Не зная дали печеля, или губя — промърмори Джек. — Важното е, че нещата потръгнаха.
Ивене не отговори. Може би не беше разбрала какво й казва.
Вместо нея се обади душата.
— Губиш. За света не мога да кажа със сигурност, но за тебе знам — губиш, Джек.
И докато разглеждаше замислено огненото зарево на изток, Джек си даде сметка, че това е самата истина.
Защото небето бе просветляло, но не само от вулканичните изригвания и светкавиците. И силата, която владееше съвсем отскоро, като че ли бе започнала да се топи. Когато погледна на запад, той откри, че почти половината от черната сфера се е изгубила зад хоризонта. И в този момент зад него избухна зората.
В мига, когато и последните капчици сила го напуснаха, започнаха да се рушат стените на Сенчестата Обител.
— Време е да се махаме от тук.
— Теб какво те е грижа, душа? Нищо не може да ти стане. Няма да бягам. Казвам ти, че тази кула може да издържи дори срещу зората.
Някъде под него се разнесе грохот, една от стените внезапно поддаде и се срина право в двора, а на мястото й зейна широк проход към вътрешните помещения. Джек чу крясъците на своите слуги и дори видя неколцина от тях, докато се носеха из двора. Последва ново земетресение и кулата се разтърси из основи.
Джек отново извърна лице към порозовялото небе на изток.
— Ето че Изгубения Ключ отново ще бъде изгубен — промълви той. — Този път завинаги.
Защото бе опитал едно съвсем простичко заклинание и се бе провалил.
Разнесе се оглушителен рев, като от отприщен водопад и една немалка част от неговата цитадела се срина, обгърната в прах.
— Щом отказваш да си тръгнеш, какво ще кажеш за девойката до теб?
Джек се извърна към Ивене. Почти бе забравил за присъствието й. Едва сега забеляза, че на лицето й бе изписано странно изражение.
В началото не можа да определи какво точно означава, но долови промяна в тембъра на гласа й, когато го попита:
— Джек, какво става тук?
Изведнъж тялото й се вцепени и тя се люшна като парализирана към него. Той протегна ръка и я подхвана, преди да падне.
А след това всичко си застана на местата. Заедно с топенето на неговите магични сили бе отпаднало и заклинанието, което й бе наложил преди толкова много време. И докато зората се разпростираше над бушуващия свят, умът й бавно се проясняваше.
Той заговори припряно, опитвайки се да задържи вниманието й и да й попречи да осъзнае онова, което бе станало с нея.
— Аз съм виновен за всичко — каза й задъхано. — Седемте записани в Книгата на Древните отказаха да ми сътрудничат в поддържането на Щита срещу външния студ и затова ги погубих. Само че сбърках, като сметнах, че могат да бъдат пожертвани. Мислех, че ще се справя и без тях, но само влоших положението. Остана само една възможност. Аз разруших Великата машина, която поддържаше света такъв, какъвто беше. Ние, обитателите на Тъмната страна, вярващи в най-различни неразбираеми неща, обединени в понятието „наука“, смятаме от край време, че тази Машина движи света. Дневните, които са не по-малко суеверни от нас, смятат, че под земната кора има само разтопена лава и нагорещени минерали. Кой би могъл да каже дали ние сме прави, или те? Философите и от двете страни неведнъж са заявявали, че светът, който възприемаме, е само илюзия. За мен това няма особено значение. Каквато и да е същината на реалността, от която както изглежда сме временно изолирани, аз се отправих на пътешествие до центъра на света и предизвиках всеобща катастрофа. В момента навсякъде около теб наблюдаваш резултата от моите действия. Благодарение на мен планетата започна отново да се върти. Тъмната и светла страна повече няма да съществуват. Вместо това и двете части на света ще получат своите порции светлина и мрак. Все пак, сигурен съм, че в тъмното ще се запазят някои от уменията, които владеехме тук, докато науката ще продължава да процъфтява на светло.
Ако светът не бъде унищожен, добави мислено той.
Питаше се как ли изглежда всичко това сега в страната на светлината — например в университета — където сигурно настъпва никога невиждана вечер и на небето изгряват звезди. Интересно дали Пойндекстър ще го намери за подходящ епилог на поредния семестър?
— По този начин — продължи Джек, — отпада и необходимостта от постоянен щит срещу студа и топлината. Звездата, около която се въртим, ще разпределя равномерно лъчите си върху двете страни на планетата. Аз…
— Джек от Злото! — извика тя и се отдръпна от него.
С крайчеца на окото си той забеляза тънкия оранжев полумесец, изгрял над ръба на хоризонта.