Първите лъчи на слънцето удариха в стените на кулата и тя започна да се люлее застрашително. Подът под краката им се разтърси, от стената се откъсваха едри камъни и трополяха надолу.
…А Ивене се присви болезнено и той забеляза, че очите й са разширени от ужас, зад разпилените й от вятъра коси…
…Видя също, че в дясната си ръка стискаше кинжал.
Той облиза устни и отстъпи назад.
— Ивене — повика я Джек. — Послушай ме, моля те. Стига да пожелая, мога да ти отнема тази играчка, но не искам да те наранявам. И без това ти причиних предостатъчно болка. Хвърли ножа, моля те. Ще се опитам да повикам…
Тя се хвърли право към него, той посегна да я сграбчи през кръста, но се подхлъзна и отскочи встрани.
Острието просвистя край главата му, следвано от ръката й. Той обхвана раменете й.
— Джек от Злото! — изсъска тя, промуши го в ръката и от раната бликна кръв.
Объркването му бе съвсем краткотрайно, но напълно достатъчно, за да се освободи от прегръдката му и да замахна с кинжала — този път право към гърлото му.
Той отби удара й с лявата ръка и я тласна назад с дясната. За миг зърна лицето й и остана като поразен — на устата й бе избила пяна, от прехапаната й горна устна се стичаше тънка струйка кръв.
Тя се препъна в парапета, който внезапно поддаде назад.
Джек скочи към нея, но пристигна на време за да види разветите й от вятъра поли, докато се носеше право надолу към покрития с плочи двор. Писъкът й бе съвсем кратък.
Той отстъпи назад, когато поредното люшване на кулата заплаши да хвърли и него.
Слънцето вече бе изгряло наполовина.
— Джек! Трябва да тръгваш! Всеки миг кулата ще се срути!
— Това вече няма значение.
Въпреки това той се обърна и пое към стълбата.
След като проникна в цитаделата през един отвор на стената то започна да претърсва коридорите. Зад себе си оставяше трупове винаги, когато срещаше уплашени бегълци. На едно място върху него се срути цяла плоча от тавана, но то успя да изпълзи от развалините и продължи.
Скри се зад една купчина от натрошени камъни, когато край него притича цяла бригада ведроносци, след това отново пое по дирята, като използваше мебели, ниши и зейнали врати за прикритие. Носеше се безшумно като привидение, промъкваше се ловко като гущер.
Зад поредното свлачище от камъни отново се натъкна на дирята.
Тя водеше нагоре…
Където отиваше и то.
Небето сияеше от ярка светлина, но той виждаше само счупения парапет и разперените й поли, пяната на устата й и тънката кървава струйка. До слуха му достигаше грохотът на изтормозената земя, върху него се сипеше дъжд от ситни камъчета, вятърът нашепваше тъжно като погребална песен, а люшкането на кулата му действаше почни успокояващо. Джек стигна началото на стълбите и го видя да се качва.
Той извади ножа и зачака, тъй като друг път надолу нямаше.
Странно, помисли си, че каквото и да се случи, инстинктите за самосъхранение винаги вземат връх.
Острието в ръката му не потрепна, когато боршинът изкачи последните няколко стъпала и го нападна.
Ножът се заби в дясното рамо на чудовището, но не го спря. Боршинът го удари, повали го назад и той изпусна дръжката на оръжието.
Джек се претърколи настрани и успя да заеме отбранителна позиция части от секундата преди създанието да се стовари отново върху него. Острието продължаваше да стърчи от рамото му, лъщейки на светлината, но от раната не се стичаше кръв, а някаква кафеникава течност.
Джек успя да избегне втората атака и удари чудовището с две ръце, но не постигна никакъв ефект. Все едно, че бе докоснал мековат и разплут труп.
Още два пъти Джек успя да избегне щурма на противника, като първия път го ритна в гърдите, а втория го бодна с лакътя във врата.
Ала при третия чудовището го завари неподготвен. Все пак Джек се отърва с няколко драскотини и дори успя да измъкне острието от рамото.
Приклекнал, настръхнал, той кръжеше около боршина, стараейки се да поддържа максимална дистанция. Едва не се препъна в няколко парчета от мазилката. Чудовището мигновено се възползва от преимуществото си и скочи към него. Джек се завъртя и го посрещна с ножа, но и този път не уцели.
Докато възстановяваше нарушеното си равновесие боршинът го сграбчи отзад и го повали.
Джек замахна и го удари с ножа в главата. Повтори още няколко пъти, ала след това ножът бе избит от ръката му. Чувстваше неимоверна тежест върху гърдите си, лицето на чудовището бе толкова близо, че ако имаше дъх, сигурно щеше да запищи от ужас. Но не можеше.
— Жалко, че не ме прие, когато ти предлагах — чу той гласа на душата.
А след това чудовището постави едната си ръка на лицето му, другата на врата и бавно започна да ги извива.