Главата му постепенно се обръщаше встрани, от непоносимата болка очите му се изпълниха със сълзи и на няколко пъти съзнанието му заплашваше да потъне в надигащата се черна пелена. Ала все пак не беше прекъснал връзка с околния свят и някои от нещата, които видя, го озадачиха.
Светът на магиите си бе отишъл, но зората напомняше малко на здрач. А здрачът бе негов добър приятел — не като магьосник, а като крадец.
Заради силата, която извличаше от сенките.
…Нито едно острие не може да го застигне там и никаква сила не е в състояние да му причини зло…
Лъчите на изгряващото слънце огряха парапета и хвърлиха дълга сянка, достигаща само на крачка от него.
Той се помъчи да я достигне, но не успя. Вместо това протегна ръка към нея.
Ръката и част от рамото му попаднаха в сянката.
Болката не беше изчезнала, нито заплашителният пукот на гръбначния му стълб и смазващата тежест върху гърдите му.
Ала същевременно познатото мрачно усещане започна да изпълва тялото му.
Той напрегна последни сили за да задържи отиващото си съзнание. Със силата, която го изпълваше, успя да се притегли още малко към сянката и сега почти половината му тяло бе скрито от нея. После, като си помагаше с лакти и нокти, успя да пъхне главата си на тъмно.
Ето че освободи и другата си ръка и веднага вкопчи пръсти в шията на боршина. Сега вече и двамата бяха скрити от сянката.
— Джек, какво става? — извика някъде от близо душата. — Не мога да те виждам, когато си в сянка.
Измина много време преди Джек да се покаже обратно от сянката.
Той се облегна изтощено на парапета, дишайки тежко. Целият бе измацан с кръв и лепкави кафеникави петна.
— Джек?
Ръката му трепереше, докато ровичкаше из остатъците от наметалото си.
— Проклятие… — изстена пресипнало той. — Смачкали са се последните ми цигари.
Сякаш всеки миг щеше да се разплаче от това.
— Джек, направо не можех да повярвам, че ще се спасиш…
— Нито пък аз. Е добре, душа. Достатъчно ми досажда. А и аз май вече се наиграх. Няма какво повече да правя. Защо да не те ощастливя. Давам ти съгласието си. Прави, каквото искаш.
Той затвори очи за съвсем кратко, но когато ги отвори, душата вече бе изчезнала.
— Душа? — повика я той.
Никакъв отговор.
Не се чувстваше по-различен. Наистина ли се бяха слели?
— Душа? Дадох ти онова, което искаше. Ако не друго, поне говори с мен.
Мълчание.
— О, по дяволите! Кой има нужда от теб?
Той се извърна и огледа опустошената земя наоколо. Лъчите на издигащото се в небето слънце пробуждаха цветове във всички предмети. Вятърът бе утихнал, чуваше само далечният му шепот. Въпреки разрушенията и дима имаше някаква странна и дива красота в тази картина. Сигурно нямаше да се стигне до толкова много болка, безчестие и смърт, ако не бяха го предизвикали. Но сред всички тези пепелища, или дори над тях, като покривало се бе спуснало нещо, което им придаваше един нов, непознат и непредсказуем изглед. Сякаш всичко, към което поглеждаше, криеше в себе си възможността за съвършенство. В далечината се виждаха разрушени селца, насечени планински вериги и изгорели до основи гори. Като че ли гигантската ръка на злото бе помела света, който познаваше, но той знаеше, че не ръката на злото, а неговата ръка бе извършила всичко това — ето, че бе заслужил новото си прозвище. Но съвсем скоро, в това не се съмняваше, от пепелищата щеше да израсне нещо ново. Каквото и да е то, каквито и последствия да има появяването му, вината щеше да е само и единствено негова. Ала и това вече нямаше значение. На света предстоеше да опознае един нов ред — постоянна и неизменна смяна на светли и тъмни цикли — и той чувстваше, че това ще е за добро. Обърна се и впери очи в изгряващото слънце. Никога през живота си не бе виждал по-красива гледка. Сигурно имам душа, рече си той, защото не помня друг път да съм се чувствал така.
Кулата престана да се люлее и бавно започна да се разпада.
Казах го съвсем искрено, Ивене, помисли си той. Още преди да си възвърна душата. Казах ти, че съжалявам и бях съвсем искрен. Не само за теб. За целия свят. Искам да ти се извиня. Обичам те.
…Камък по камък се рушеше каменната постройка и тялото му политна неудържимо напред, към перилата.
Неизбежно е, рече си той в мига, когато се блъсна в каменния парапет. Съвсем неизбежно. Няма друг начин. Когато целият свят се пречиства, с помощта на ветровете, огъня и водата, и всички злини са унищожени, или прогонени, неизбежно е последната и най-великата сред тях да бъде споходена от същата съдба.
Вятърът го блъсна с шумно свистене в лицето в мига, когато перилата поддадоха. Колкото и да е странно, помисли си, че звукът прилича на плющящо на простора пране.