Той стисна зъби. Да знаеше само точното си местонахождение, сигурно щеше да определи къде бяха произнесени думите. Имаше две възможности — или е подочул част от предание, където се споменаваха делата му, или някой вече знаеше за завръщането му от Торните Ями. Втората възможност му хрумна малко по-късно.
Той ускори крачка и пропусна една от планираните почивки. Когато зърна поредната локва, реши, че съдбата е прекалено благосклонна към него. И този път наоколо нямаше и следа от постове. Джек я доближи предпазливо, наведе се и отпи жадно.
Отначало не можеше да различи отражението си във водата, но след като привикна със светлината, успя да разгледа лицето си — мургава кожа, изпъкнали скули, блеснали очи, строен силует на фона на звездите.
— Ах, Джек! Ти самият си се превърнал в сянка! — промърмори той. — Само си губиш времето в този окаян край. И всичко това защото обеща на Полковника Който Никога Не Умира онази прокълната дрънкулка. Не си си представял, че ще свършиш така, нали? Заслужаваше ли въобще да рискуваш? — Неочаквано той се разсмя, за първи път, откакто се беше съживил. — И ти ли се смееш, сянко на сянката? — попита той отражението си. — Сигурно — кимна. — Любезничиш с мен, защото си само мое отражение и знаеш, че отново ще си опитам късмета с онези проклети камъни — веднага щом науча къде се намират. Тя ги заслужава.
За миг Джек забрави омразата си и на лицето му изгря усмивка. Пламъците, които горяха в дебрите на ума му, постепенно утихнаха и на тяхно място изгря образът на девойка.
Имаше бледо лице, с очи зелени като краищата на старо огледало. Долната й устна бе съвсем къса и блестеше от влага. Брадичката й бе изваяна сякаш за да пасва в улея между неговия палец и показалеца, а веждите й трепкаха като криле на пърхаща птица. Наричаше се Ивене и на височина стигаше до рамото му. Тясното й кръстче бе стегнато в кадифен пояс. Шията й бе гладка като обелено от кората дръвче, а пръстите й бягаха чевръсто по струните на палмирината. Това бе Ивене от Укрепения Чифлик.
Родена бе в едно от онези редки съчетания между светлината и мрака — неин баща бе Полковника Който Никога Не Умира, а майка й бе една смъртна жена на име Лорет. Дали в това не се криеше тайната на нейното очарование? Притежаваше ли това нежно създание душа, след като част от нея идеше от света на светлината? Сигурно е така, реши той. Не можеше да си я представи като сила на мрака, произляза подобно на него от Торните Ями на Гливе. Не! Той прогони гневно тази мисъл.
Адския Пламък бе годежния дар, който баща й определи и той бе дал клетва, че ще го поднесе в краката й. Но преди това естествено идваше отмъщението… Ивене сигурно щеше да го разбере. Тя знаеше, че за него това е въпрос на чест. Затова можеше да почака. Беше му казала, в онзи толкова далечен ден, когато потегли за Иглес и Адските Игри, че е готова да го чака вечно. Времето едва ли значеше повече за нея, отколкото за Джек — в края на краищата, тя бе дъщеря на баща си. Можеше да надживее всяка смъртна жена по младост, красота и изящество. Следователно щеше да го почака.
— Да, сянко на сянката — обърна се отново той към отражението си в локвата. — Тя го заслужава.
Малко по-късно, докато бързаше всред мрака, мечтаейки краката му да се превърнат в колела, той отново дочу тропот на копита. Само че този път идеше съвсем отблизо.
Не беше чул повторно да произнасят името му, ала въпреки това се запита дали няма някаква връзка между хората, които бяха разговаряли за него, и тези конници.
Температурата нито спадаше, нито пък бе започнала да се покачва. Отдавна бе привикнал със студа и всеки път, когато отваряше вътрешните си сетива, долавяше просмукването на космически хлад през Щита над него. Малко по-късно стигна до заключението, че изтичането е най-доловимо именно по тези места, тъй като Торните Ями на Гливе бяха разположени непосредствено под връхната точка на Щита. Може бе ефектът от него все още бе почти незабележим по-далече на изток.
Продължи без да забавя ход, докато намери място за почивка, но така и не чу повече шума на преследвачите. Обнадежден, Джек си позволи да почива по-често и дори да се отбива от избраната посока за да проверява за дъждовни локви или леговища на малки животинки. При два подобни случая се натъкна на подходяща за пиене вода, но храна така и не намери.
Веднъж, докато разузнаваше местността около поредното леговище, вниманието му бе привлечено от бледо-червеникаво сияние, които идеше от една скална цепнатина вдясно от него. Ако бе вървял малко по-бързо, сигурно нямаше да го забележи — толкова слаба бе извиращата светлина. Но веднага щом я зърна той се отправи към нея, като внимаваше да не се подхлъзне по каменистия сипей.