Когато я наближи съвсем спря и се замисли. Дали беше предизвикана от огън? Каквото и да гореше там, наоколо щеше да има сенки. А където са сенките…
Той извади ножа, приближи цепнатината и внимателно се промуши вътре, протегнал въоръжената ръка пред себе си и опрял гръб в стената.
Погледна нагоре и установи, че скалната плоча захлупва тунела на около четири боя височина. Зад нея започваше звездна река, обсипваща тъмното небе.
Тунелът постепенно изви вляво, после внезапно свърши, а нататък следваше широк скален праг, под който се простираше неголяма долина. Джек спря и заоглежда местността.
От всички страни долината бе заградена с високи скални стени. В основата си скалите бяха обрасли с тъмни храсталаци, а нагоре ги покриваше мъх. В средата на долината не се виждаше никаква растителност. Голото място бе с форма на кръг, чийто диаметър достигаше осем стъпки. В самия му център се издигаше странна мъхната могила, която излъчваше светлината.
Без никаква видима причина Джек почувства безпокойство. Той огледа острозъбите върхове и стръмните склонове, ограждащи долината. Вдигна очи и към звездите.
Дали си въобразяваше, или долу нещо бе проблеснало, докато се озърташе в обратната посока?
Джек се спусна от скалния праг. Приближи стената отляво и започна да се прокрадва край нея.
Могилата в центъра бе покрита изцяло с розов на цвят мъх и тъкмо той изглежда бе източникът на сиянието. Докато вървеше в тази посока, Джек установи, че тук, в затворената долина, бе далеч по-топло, отколкото навън. Може би стените създаваха някаква изолация.
Стиснал готовия за удар нож в ръка, Джек пристъпи в оголения от растителност кръг. Каквато и да беше причината за причудливия изглед на това място, сигурен бе, че ще съумее да я обърне в своя полза.
Но бе извървял и дузина крачки вътре в кръга, когато почувства първия психически тласък — сякаш нещо се бе ударило и сега проучваше внимателно ума му.
Я виж, ново приятелче! Направо не мога да се сдържа! — прокънтяха вътре в него нечий мисли.
Джек замръзна.
— Кой си ти? — попита той. — Къде си?
Аз лежа пред теб, мъничък мой. Ела при мен.
— Виждам само един плесенясал камък.
Скоро ще видиш повече. Ела при мен!
— Не, благодаря — рече Джек, долавяйки неясни зловещи намерения зад пробуденото съзнание, което разговаряше с него.
Това не е покана. Заповядам ти да дойдеш!
Джек почувства как го обгръща някаква невидима сила и го повлича непреодолимо напред. Докато й се съпротивляваше, попита:
— Какво си ти?
Аз съм това, което виждаш пред себе си. Хайде идвай!
— Камъкът или плесените? — попита той, напрягайки сили да се задържи на място. Усещаше, че бавно и неумолимо губи схватката. Пристъпи ли веднъж, всяка следваща крачка щеше да е все по-лесна. Волята му щеше да бъде прекършена и камъкът щеше да постъпи с него както пожелае.
Бих казал, че съм и двете, макар всъщност да сме едно цяло. Но ти, странно създание, си невероятно упорито. Това е добре. Скоро ще разбереш, че не можеш да ми се съпротивляваш.
Това бе самата истина. Сякаш на своя воля десният му крак се готвеше да пристъпи напред. Осъзнал, че е безполезно да отвръща на силата със сила, Джек реши привидно да се подчини, за да спечели време.
Той завъртя лекичко тяло и поддавайки се на невидимото притегляне пристъпи така, че посоката, в която пое, водеше малко встрани от камъка.
Ето че и левият му крак задраска отчаяно по камънаците, опитвайки се да го завърти към центъра на долината. Джек направи опит да го спре, отказа се и отново се съсредоточи върху усилието да се придвижва косо спрямо обраслия камък.
Много добре. Може и да не дойдеш направо при мен — важното е че в края на краищата ще бъдеш мой.
Лицето му беше обляно в пот, която се стичаше надолу и капеше от брадичката върху гърдите му. Той продължаваше да пристъпва с механични движения, следвайки спираловидна посока, в чийто център лежеше камъкът. Нямаше представа още колко ще издържи на огромната притегателна сила. Всичко останало: омразата, глада, жаждата, любовта — бе изчезнало някъде на заден план. Само две неща съществуваха в този момент във вселената — той и проклетият розов камък. В тясната долина напрежението между тях ставаше почти осезаемо. Имаше усещането, че схватката продължава безкрайно много време.
Но ето, че в тясната малка вселена, която двамата поделяха, се появи нещо тово.
Четирийсет или петдесет мъчителни крачки — беше изгубил броя им — отведоха Джек на място, откъдето се виждаше задната страна на каменната могила. Това, което видя, едва не го лиши от последните резерви на сила и воля, за да го превърне в роб на зловещото създание.