Дзопино започнал да тършува с вид на човек, който търси нещо, и от недоволния му израз се разбрало, че не може да намери онова, което търсел.
— Коне, камили, придворни — мърморел той, — а нито парченце сирене. Дори плъховете бягат далеч от тази мансарда. Миризмата на глад не харесва никому. Гладът мирише по-лошо и от отрова.
Като надникнал в един тъмен ъгъл, той открил малко платно, една покрита с прах картинка, на задната страна на която живеела стоножка, която, обезпокоена от Дзопино, хукнала да бяга със стоте си крака. Те наистина били сто и тя нямало да се обиди, ако Бананито й нарисува един-два повече. Картинката представлявала нещо, което с много добра воля можело да се сравни със сложена маса. Върху една чиния например имало някакво чудовищно животно, което би могло да бъде печено пиле, ако имало само два крака, а така, както било нарисувано, приличало на роднина на стоножката.
„Ето една картина — помислил си Дзопино, — която бих желал да видя в действителност. Пиле с двадесетина кълки, какво удобство за едно семейство, за един гостилничар, за едно изгладняло коте! Жалко, че трябва да се изтрият повечето от краката, но няма какво да се прави. Пак ще остане достатъчно за следобедна закуска за трима души.“
Дзопино занесъл картината на Бананито и го помолил да поработи и върху нея с ножа си.
— Да, но пилето е варено — възразил Бананито. — Как може да оживее?
— На нас ни трябва именно варено, а не живо! — отговорил Дзопино.
На тази забележка художникът нямало какво да отговори, още повече че в този момент и той си спомнил, че не е хапвал нищо от предната вечер, погълнат изцяло от своята живопис.
Пилето не оживяло, но от картината изпаднало истинско, изпущащо пара и аромат пиле — като че току-що извадено от тенджерата.
— Няма съмнение, че като художник ще направиш кариера — казал Дзопино, захапвайки едното крило (двете кълки оставил за Джелсомино и Бананито), — но като готвач си ненадминат.
— Добре би било да има и малко вино — казал изведнъж Джелсомино, — но по това време кръчмите са затворени, а и да са отворени, няма полза, тъй като нямаме пари.
В този миг на Дзопино му дошла нова идея:
— Защо не нарисуваш чаша вино, а още по-добре — бутилка?
— Ще се опитам! — отговорил художникът, който още горял от ентусиазъм.
Той нарисувал една бутилка с вино и когато го оцветил, то станало толкова хубаво, че ако Джелсомино не побързал да хване бутилката, виното щяло да се разлее по пода.
Тримата приятели вдигнали тост за живописта, за певческото изкуство и за котетата. Но при последния тост Дзопино се натъжил и трябвало дълго да го молят, за да каже какво му тежи на сърцето.
— И все пак — решил да заговори най-сетне той — аз съм сбъркано коте като онези по платната допреди половин час. Имам само три крака и дори не мога да кажа, че съм изгубил четвъртия си във войната или под трамвая, защото ще излъжа. Кой знае дали Бананито…
Нямало нужда да добави нищо друго. Художникът вече взел четката и за миг изрисувал един хубав котешки крак, който щял да се хареса дори на Котарака с чизми. И най-доброто било, че кракът веднага се залепил на съответното място на тялото на Дзопино, който най-напред с несигурна стъпка, но после все по-уверено опитал да ходи с него из мансардата.
— Ах, красота! — започнал да мяука той. — Просто се родих. Толкова различен се чувствам сега, че направо бих искал да си сменя името.
— Какъв съм глупак! — извикал Бананито, като се ударил по челото. — Нарисувах този крак с маслени бои, докато другите ти крака са направени с тебешир.
— Нищо, нищо! — казал Дзопино. — Ще карам с него така, както си е. Ще си запазя и старото име, защото като размислих — пак ми подхожда. Предният ми десен крак се скъси най-малко с половин сантиметър от писането по стените.
Бананито настоял на всяка цена да отстъпи леглото си на Джелсомино. Той си легнал на земята върху куп стари платна. Дзопино се настанил в джоба на палтото на Бананито, закачено на вратата, и сънувал куп чудни сънища.
Дзопино вестника разгръща и попада на твърде неприятна изненада
Бананито излязъл от вкъщи рано сутринта, въоръжен с четки, платна и ентусиазъм и изгарящ от нетърпение да покаже колкото се може по-скоро своето майсторство на всички. Джелсомино още спял, но Дзопино придружил донякъде художника, като го съветвал: