Сюлейман Челеби го изгледа неразбиращо.
– Така е! – продължи онзи. – Крушата не пада по-далеч от дървото. Нашият султан е завоевател като баща си. Единият покори Мохач, а другият – Константинопол.
Сюлейман Челеби никога нямаше да забрави лисичата физиономия на този човек.
– Даже и болестта им е еднаква.
– Болест ли? – учуди се Сюлейман.
– Нима не знаете? Нашият господар, също като баща си, се разболя от подагра.
Истина ли бе? Та султан Мехмед беше само на четиридесет и една години!
Но явно клюките имаха основания. Сюлейман Челеби вече бе видял падишаха отдалеч и разбра, че човекът казва истината. Султанът се придвижваше с мъка. Личеше, че изпитва болка.
Слугата огледа преценяващо Сюлейман и продължи да нарежда:
– То се знае, повикаха най-добрите лекари от четирите краища на света. Какви ли не лекове опитаха, ала напразно… Само Аллах знае колко му остава Положението беше ясно. В столицата крояха планове какво да правят след смъртта на султана. При тази вест Сюлейман Челеби се разтревожи още повече. Пашите вече бяха започнали тихомълком надпреварата за властта. Едни бяха застанали на страната на най-големия принц – Мустафа, други поддържаха средния – Баязид. Името на Джем обаче въобще не се споменаваше.
"Джем ли? Ума ли си загуби, челеби? Та той е още дете…" или "Може ли да управлява мъж, който още не е лягал до жена?" – така казваха хората.
Тогава какво щеше да стане с Джем, когато удари последният час на султан Мехмед? Можеше пък султанът да не умре толкова скоро. Но рано или късно щеше да умре. Кой е избягал от смъртта?
"Дано Аллах благослови падишаха с дълъг живот!" Сюлейман Челеби не искаше да си признае, но произнасяше този молитвен възглас повече с грижа за собственото си съществуване, отколкото за султанското добруване, защото след смъртта на Мехмед Завоевателя за пръв път османците щяха да приложат новия закон за опазване на реда и мира в държавата!
– Какво става, челеби, пак ли лисицата не ти дава мира?
Сюлейман бе изтръгнат от мислите си от гласа на другаря му, който седеше до буйно горящото огнище.
– Лисица ли? Каква лисица, Бурханетин Челеби?
Бурханетин също бе възпитател на Джем. Черна брада ограждаше кръглото му лице. Очите му, които изглеждаха несъразмерно малки спрямо носа, святкаха хитро под гъстите вежди. И на него бе досадил животът в тази пустош.
– Хайде, хайде! Да не би вече цял час да броиш камъните на отсрещната крепост? За принца мислиш, нали?
На Сюлейман му се искаше да каже, че има собствени грижи.
Бурханетин стана и дойде до прозореца. Известно време двамата гледаха навън, без да говорят. Мълчанието наруши Сюлейман Челеби:
– Идва буря.
Бурханетин се обърна бавно и го изгледа. Малките му черни очи светнаха. Наведе се над ухото на Сюлейман Челеби и прошепна:
– А после смъртта
4
Смъртта! Сюлейман се разтрепери. Дали заради думите на Бурханетин Челеби, или защото сам си представяше студения полъх на смъртта.
– Смърт ли каза, Бурханетин?
– Няма смисъл да криеш, Сюлейман! – прошепна възпитателят. – Не спираш да мислиш за новия закон на султан Мехмед. Представяш си какво бедствие ще ни сполети, щом падишахът умре.
Бурханетин Челеби понечи да осъди прокобата на Сюлейман, но в крайна сметка тихо промълви:
– Страхувам се! Принцът въобще не го е грижа. След смъртта на падишаха по-големите му братя няма да го оставят жив. Такъв е законът на султан Мехмед Завоевателя. Ако ще Джем, стихове да пише, ако ще по цял ден да дрънка на саза, законът повелява: за благото на държавата е уместно да пожертваш братята си. А мигар този, който пролее кръвта на брат си, ще пощади нас?
Гласът на Бурханетин Челеби заглъхна. След малко с мъка продължи:
– Аз… боя се за главата си.
Очите му бяха изпълнени с ужас.
"И аз се страхувам от същото" – помисли си Сюлейман, но само леко кимна.
Нощем лежеше буден чак до съмнало, без да отделя очи от вратата. Представяше си как в покоите на принц Джем тихичко се промъква убиец с ятаган. Сюлейман вижда как палачът замахва към принца, чува стоновете на момчето. После… после… отрязаната глава се търкулва… О, боже!
Колко нощи Сюлейман Челеби се изправяше с ужас в леглото, подплашен от призраците във въображението си! Целият ставаше вир-вода от пот. Непрекъснато му се причуваха стъпки, които се приближават към вратата. Безшумните смъртоносни стъпки на убиеца. Сърцето на Сюлейман биеше лудо. "Спокойно! Спокойно! Това са само видения!" – повтаряше си той.