"И защо ли се притеснявам? – мърмореше си Сюлейман Челеби. – Даже главата на Джем да падне, мен какво ме засяга? Да не би сам да съм избрал да му стана възпитател? Защо ще погубват и мен? Аз съм дребна риба. Най-много да ме изгонят от двореца!"
Много добре обаче осъзнаваше, че не е така. Бъдещият владетел нямаше да пожали нито брат си, нито умните му учители. Повечето владетели бяха готови да заколят дори невръстно дете, за да управляват необезпокоявани от никого.
Ситуацията беше такава; колкото и да му се искаше, нямаше как да повярва, че главата му ще остане на раменете.
Внезапен шум накара и двамата възпитатели да подскочат.
– По дяволите! – изруга Бурханетин Челеби.
Обърна се към огнището. Една цепеница бе изпукала силно в огъня.
Без да се замисля, Сюлейман Челеби отново промълви:
– Идва буря!
После, като се сети как преди малко Бурханетин Челеби бе продължил изречението му, побърза да добави:
– Стаята започна да изстива. Да сложим още дърва в огъня.
Бурханетин не отговори. Сюлейман Челеби постави два пъна в огнището и се загледа в пламъците.
– Знаеш ли – каза той след малко, – нашият принц няма никакви шансове.
Естествено, че знаеше, но досега не се осмеляваше да го изрече на глас.
– Когато султан Мехмед заспи вечен сън, големият престолонаследник Мустафа ще заеме престола. Има много привърженици сред духовниците.
– Казват, че и войската е на негова страна.
– Така е. Не знам дали си чувал какви ги е разправял великият везир Вели Махмуд паша. "Нашият падишах ще има две велики заслуги в живота си. Едната вече е ясна: завоюването на Константинопол. Другата е също толкова важна. Да повери управлението в ръцете на наследник, който да е завоевател като него. Нека Аллах да даде дълъг живот както на нашия господар падишаха, така и на Мустафа хан." Махмут паша казал тези думи на всеослушание. Къде се е чуло и видяло принц да бъде наричан хан[5]?
– Само да го чуе султанът!
– Там е цялата работа! Чул го е. За такива думи ти вземат главата Бурханетин Челеби се огледа внимателно – да не би някой да ги подслушва.
– Даже твърдят – продължи той, – че самият падишах е заповядал на Махмуд да разпространява тези приказки. Дааа, челеби. Баязид и нашият принц въобще не влизат в сметката за престола.
Сюлейман Челеби само леко поклати глава в знак, че е съгласен с думите на Бурханетин.
– Видя ли принц Мустафа, когато бяхме в столицата за сюнета? – не млъкваше Бурханетин.
Сюлейман Челеби го беше видял. Бащичко! Стоеше като орел пред шатрата на султана. Същата стойка. Същите смръщени вежди и големи черни очи. Същият изпепеляващ поглед. Нямаше съмнение, че щом султанът се спомине, Мустафа, без да се мае, ще приложи бащиния закон. Ще каже: "Както е записано, така ще бъде. За да има ред в държавата, е уместно да се пролее братовата кръв".
– Чух, че Баязид поддържал добри отношения с Рум Мехмед паша и Гедик Ахмед паша. Има и такива, които казват, че Гедик паша имал добро мнение за нашия принц.
Бурханетин Челеби се засмя.
– И аз ги чух тези приказки. Но тук става въпрос за престола, Сюлейман. Днес мислят едно, а утре може да си променят мнението.
– Нашият въобще не го е грижа – продължи след малко Бурханетин. – Не мога да повярвам, Сюлейман! Наистина ли нищо не разбира? Не мисля. Ако нещо се случи с баща му, братята му няма да го оставят жив. Не знае ли какво пише в кануннамето[6] на султан Мехмед?
– Как да не знае? – въздъхна Сюлейман Челеби. – Колко пъти съм му го чел! Точка по точка. Слуша, без да гъкне!
– Е, ясно е, че не можеш да му кажеш направо: "Ако някой от братята ти се възкачи на престола, жив няма да останеш".
– Не мога. Но, кълна се, той много добре разбира, само се прави, че не разбира. От известно време ги приказва едни! Малко само да се притесни
– Знам, знам! – прекъсна го Бурханетин Челеби със смях. – "Няма да се поддавам на алчността и честолюбието! Ще пазя ума и духа си чисти и неопетнени!"
– А продължението знаеш ли? – Сюлейман Челеби си пое въздух. – Чакай, да видя как беше. А, да! "Правото е на Аллах! Той решава на кого да го даде!" Какви са тези приказки от устата на едно тринайсетгодишно дете, Бурханетин? Понякога ме налягат съмнения. Да не би някой да го подучва тайно от нас?
– Кой ще го подучва? По тези чукари той говори единствено с теб, мен и майка си.
– Само стихове са му в главата. Знаеш ли какво си мисля? Може би много добре разбира всичко, но за да забрави връхлитащата опасност, предпочита да запълва времето си с поезия и лов.
5