Бурханетин Челеби поклати глава:
– Забравата не носи спасение. Не може да избяга от съдбата си.
– Но поне може да вземе мерки. Нали вече не се смята за дете. Като бяхме в двореца, един от евнусите, Местан калфа, ме попита: "Как е? Зацапва ли вече чаршафите принцът?" Като не знаех какво да отговоря, кимнах само: "Да, да!" А той рече: "Изчакай да минат два месеца след сюнета и му намери няколко момичета. Нашият повелител чул, че малката дъщеря на Исфендяроглу е голяма красавица!" Е, рекох си, щом падишахът е сметнал за уместно, взех момичето и го доведох. Нищо не излезе. Нашият – дете! А онази – съвсем! Стана тя, каквато стана. Сега на принца първо заплахата за живота му ли да разяснявам, или какво да прави с жените? Не дай си боже да тръгнат приказки, че престолонаследникът се държи далеч от леглото
– Майка му не разговаря ли с него на тази тема?
Щом стана дума за Чичек хатун, бузите на Сюлейман Челеби пламнаха.
– Веднъж се опитах да поговоря с нея по въпроса.
Бурханетин Челеби забеляза притеснението на приятеля си, но въпреки всичко продължи да разпитва:
– И какво, ядоса ли се?
– Здравата ме насоли. "Ти нямаш ли си друга работа?", ме попита. Не съм ли знаел, че даже желязото се огъва в огъня. Не ставало чук от желязо, което не е влизало в огнището. Сети ли се?
– Не можеш да се мериш по приказки с жена, която е била в султанския харем. Особено с такава, която падишахът е обсипвал с ласките си, че даже и дете му е родила.
Бурханетин Челеби замълча за момент, после се сети:
– Поне да бяхте поговорили за кануннамето. Да ѝ беше разказал за страховете ни. Как се боим, че по-големите синове на султана няма да пощадят Джем.
– Не употребих точно тези думи, но ѝ намекнах. Чичек хатун се досети накъде бия. Пребледня като платно.
– Е, добре че поне тя е наясно с опасността, която дебне нея и сина ѝ.
Сюлейман Челеби избухна в смях.
– Защо се смееш? Нещо нередно ли казах?
– Не, не! Отначало и аз си помислих, че разбира
– А не е ли така?
– Работата е там, че се вбеси още повече. Подскочи като ужилена.
– Не думай!
– "Животът ли ти е омръзнал, лала? – разфуча се тя. – Чуваш ли се какви ги говориш? Да не би да се съмняваш в справедливостта и обичта на султана към синовете му? Смяташ ли, че Негово Величество Мехмед ще си отиде от този свят, без да се е погрижил за всичките си синове, без да е споменал в завещанието си всеки от тях?"
– Какво завещание? Заветът на падишаха е кануннамето. По-голямо завещание от законите има ли?
Сюлейман Челеби погледна приятеля си многозначително.
– Кажи де? – подкани го Бурханетин.
– Понякога, като гледам колко е спокойна валиде хатун[7], се чудя дали… Може би страховете ни са напразни. Може би тя знае нещо, което ние не знаем. Щом говори така самоуверено
– Стига глупости! – прекъсна го Бурханетин Челеби. – Страховете ни не са неоснователни. Пък и предпазните мерки никога не са излишни. Нима сам не видя какво става в столицата? Колелото вече се е завъртяло. В кануннамето е казано: щом се налага, трябва да си готов да пожертваш душата си, сина си, главата си за благото на османската държава. А тези, които нямат милост дори към собственото си семе, мигар ще проявят благосклонност към такива като нас?
– Тая известни надежди… – въздъхна Сюлейман.
Бурханетин Челеби ядосано се обърна към него.
– Имаме само една надежда. Да възкачим на престола нашия принц! Трябва тайно да се договорим с околните бейлици. Да изпратим доверени хора, които да искат подкрепа от владетелите на Аккоюнлу, Каракоюнлу, на мамелюците, дори на неверниците в Трабзон. Трябва да се свържем с везирите в столицата. Да подготвим многохилядна армия, която да е готова да последва Джем.
Идеята за подобни действия засили страха у Сюлейман Челеби. Докато гледаше навън преди малко, размишляваше за някаква далечна опасност, а сега му се струваше, че се е изправил очи в очи със смъртта. От уплаха не знаеше какво да каже.
Одеве, до прозореца, Бурханетин беше казал "смърт", а не "надежда". Надеждата, за която говореше сега, означаваше бунт срещу османския ред. А бунтовниците увисваха на въжето.
5
Какъв щастливец! За колко пленници, за колко роби можеше да се каже, че са късметлии? Но ето че за него можеше. А той бе не само щастливец, но и божи избраник.