Не, не сънят бе причината за гнева му и лошото му настроение. Нямаше как да се чувства толкова ядосан само заради едно съновидение.
Инокентий VIII се изправи и провеси крака от леглото си. Впери поглед в мрачното утро навън. Небето бе покрито с облаци. Не се виждаше нито един слънчев лъч, въпреки че слънцето отдавна трябваше да е изгряло.
– Потиснат съм заради тъмната сутрин – каза си папата.
Още от малък мразеше да се събужда в мрачни утрини. Знаеше, че когато денят започва без слънце, всичко ще му върви наопаки.
Чибо си пое въздух няколко пъти, докато придобие изражение, подобаващо на папа Инокентий VIII. Лицето му трябваше да изглежда спокойно и озарено от божествена светлина. То се знае, че невинаги успяваше да докара изражението на вглъбен духовник, но поне трябваше да се старае. Това бе едно от най-трудните му задължения. Папата трябваше да изглежда като човек, загърбил всичко земно.
Инокентий VIII протегна босите си крака и се опита да намери пантофите си. Не успя. Принуден бе да стъпи върху студения мрамор, а толкова мразеше това!
"Проклятие! – каза си той. – Ето, неприятностите започват още преди да съм станал."
– Има ли някой тук? – провикна се той.
Не успя да прикрие яда си, въпреки цялото си старание. Прислужникът, който дремеше в коридора, се стресна от гласа на Светия отец. Пооправи расото си, открехна вратата и подаде глава.
– Ваше Сиятелство?
– Ела! Помогни ми да се облека.
Младият камериер се забърза, доколкото позволяваше тясната пола на расото му, към Стойката, върху която беше поставено дневното облекло на папата.
– Не това! – прогърмя гласът на Инокентий VIII.
"Проклятие!" – едва се сдържа да не извика той. Толкова мразеше несъобразителните прислужници. Трябваше да им обяснява всичко по няколко пъти. Досега не бе попадал на някой, който да разбира от един поглед и да действа бързо и прозорливо.
Камериерът го погледна засрамено.
– Ето онези! – посочи ядосано папата с пръст. – Донеси онези там! Без виолетовия пояс. Искам всичко върху мен да е бяло.
Инокентий VIII притвори очи, докато прислужникът го обличаше. Хората винаги се впечатляваха много, когато видеха папата със затворени очи. Вероятно си мислеха, че разговаря с Бог.
В момента Инокентий не разговаряше с никого. Просто си представяше целия път, който му предстои да измине по дългия коридор.
"Проклет да е Франческо дела Ровере!" – мислеше си Чибо. Защо му трябваше да прави покоите на папата толкова далеч от приемната зала? Дори архитектите се бяха опитали да го възпрат:
– Ваше Сиятелство, коридорът е много дълъг. Дали да не направим спалнята ви зад приемната зала?
– В никакъв случай! – бе отвърнал Сикст. – Нека да е в дъното на коридора. Така великолепието и могъществото на папската институция ще се открои в пълния си блясък.
Франческо дела Ровере въобще не бе помислил, че някой от наследниците му може да е немощен или гърбав.
Не бе предвидил колко трудно би извървявал това разстояние човек, който може да стои изправен само ако се подпира на жезъла си.
Хората щяха да видят не могъществото, а слабостта на папата, докато го наблюдават как крета по дългия коридор.
"Какъв глупак! – мислеше си Инокентий VIII за предшественика си. – Той умря, но аз продължавам да страдам заради глупавите му дела!"
Чибо ненавиждаше и криптата на папския дворец, в която Франческо дела Ровере имаше навика да слиза два пъти дневно и да се моли.
Новият папа мразеше всичко и всички.
Когато прислужникът го облече, Инокентий VIII се протегна и взе жезъла.
– Сега върви да извикаш кардинал Борджия – нареди той с напевен глас. – Кажи му, че трябва да поговорим.
Младият камериер се втурна да изпълнява заповедта. Инокентий VIII тръгна бавно към вратата, като се подпираше на жезъла си.
"Щяло да изпъкне великолепието…" – мърмореше наум той, докато излизаше в коридора. Двамата гвардейци, които стояха пред вратата на спалнята, тропнаха силно с пики в знак на поздрав.
"Не мога да понасям Борджия, както и всички испанци! – разсъждаваше раздразнено папата. – Даже не ми харесва как звучи името му. Родриго Ланкол Борджия…"
Вероятно испанецът имаше още куп имена, които Инокентий VIII не знаеше.
"Ех, но не мога да отрека, че именно фамилията му го направи кардинал" – въздъхна дълбоко Чибо.
Родриго бе племенник на бившия папа Калист III. "Ако не беше роднина на Алфонсо, не само че нямаше да стане кардинал, но даже и дворовете в Рим не биха му позволили да мете!" – каза си злорадо папата. После забеляза, че не е стигнал дори до средата на дългия коридор. Струваше му се, че вратата на приемната зала постоянно се отдалечава. Той вървеше към нея, а тя сякаш отстъпваше назад.