Джем замълча. Трудно му бе да реши кое е по-лошо. Все пак предпочиташе да има твърда почва под краката си. Когато човек бе яхнал жребец, поне имаше за какво да се хване. Така смъртта сякаш настъпваше по-леко. А в морето… Цялата празнота наоколо подсилваше усещането за ужас и безизходица.
Най-после поеха по добре отъпкан път сред равни зелени поляни. С всяка крачка на конете сградите на Рим се виждаха все по-ясно.
Джем обърна поглед назад. Феримах разтриваше рамото си. Беше се ударила в едно от железата, които държаха покривалото.
– Добре ли си? – попита я принцът.
Момичето кимна.
– А вие, господарю, как сте?
– Аз съм добре, но неверникът е доста зле.
– Какво му е? Да не би да се е наранил?
– Дръжте се, дръжте се здраво! ... – изимитира Джем капитана.
Двамата с Феримах избухнаха в смях. Не се бяха смели така спонтанно от години.
– На какво се смеете? – попита Цезар.
– На теб!
– Защо?
– Блъсна се в два камъка и вдигна врява до бога. А нас морските вълни ни люляха толкова време, но нито гък не казахме.
Капитанът също щеше да се разсмее, но внезапно нещо привлече вниманието му. Изправи се. Загледа се в далечината.
– Какво има? – попита Джем.
– От Рим се задава голяма група конници.
– Какви според теб са тези хора?
– Войници. Чуй как дрънчат мечовете им.
Джем се заслуша. Цезар беше прав.
– Трябва да сме внимателни – рече капитанът, докато се настаняваше обратно на седалката.
"По дяволите!" – каза си принцът. Френските войници надали щяха да го причакват пред портите на Рим, но кои тогава бяха въоръжените ездачи?
След един завой на пътя се озоваха почти лице в лице с идващите отсреща войници.
Цезар беше видял правилно. Конниците бяха около двадесет души. Зад тях се задаваше някаква странна каляска.
Войниците бяха предвождани от младеж на бял кон. Униформата на водача блестеше от чистота. На главата му стоеше натруфена шапка. Останалите мъже носеха нагръдници. Вниманието на Джем веднага бе привлечено от жълтото триъгълно знаме с изображение на червен бик, което се вееше от върха на дългото копие на един от войниците. Дали това бе флагът на Рим?
Младият мъж с натруфената шапка даде знак на ездачите зад него да спрат. Той продължи напред сам. Младежът изглеждаше красив и лъчезарен. "Колко прилича на мен!" – каза си принцът. За последните осем години се бе срещал с толкова много хора, но за пръв път виждаше мъж, който така поразително да прилича на него. Подобно нещо не му се бе случвало нито по мамелюшките земи, нито на Родос, още по-малко във Франция.
Присъствието на този човек го предразположи по някакъв странен начин.
Феримах и капитанът също изучаваха с любопитство приближаващия ги конник.
Младежът спря почти пред самата кола. На свой ред капитанът дръпна юздите на конете. Римлянинът огледа внимателно и тримата. Поколеба се за момент, но в крайна сметка уверено се усмихна на Джем.
– Велики султане, добре дошли в Рим.
Султан!
Младият мъж не го нарече нито Зизим, нито Джем, а султан.
Османецът хвърли бегъл поглед към Феримах. Въпреки силния акцент на римлянина, момичето го бе разбрало и се усмихваше доволно.
След толкова години най-после отново го нарекоха султан.
Джем все още беше предрешен като френски селянин и затова много се учуди, че младежът го разпозна. Сега обаче нямаше смисъл да повдига въпроса. Посрещачът му явно бе проявил прозорливост. Принцът кимна за поздрав.
– Позволете да ви се представя. Аз съм син на кардинал Родриго Ланкол Борджия. Името ми е Чезаре.
Джем отново кимна леко.
– Дойдох да ви поздравя от името на нашия духовен баща Инокентий VIII. Папата ме натовари с високата чест да ви посрещна и придружа до Рим. Надявам се, Ваше Величество, че няма да имате нищо против.
По принцип Джем не харесваше високопарните речи, но незнайно защо думите и гласът на младежа му допаднаха. Поведението му вдъхваше доверие. Изглеждаше искрен. Словата му не звучаха като предварително заучени фрази. Изглежда, Борджия наистина смяташе Джем за султан.
Османецът се усмихна. Сега бе негов ред да се представи като истински владетел.
– Оценявам, че сте дошли чак дотук заради мен.
В очите на младежа проблесна пламъче.
– Признавам, че когато Светият отец ме натовари с тази задача, се колебаех как да постъпя, но сега, когато ви видях, не се съмнявам, че службата ми при наследника на Великия турчин ще бъде най-голямата чест в живота ми.