– Но как ще влезете в града? – бе запитал Чезаре в крайна сметка – Доколкото виждам колата, с която сте стигнали дотук, изглежда толкова паянтова, че ще се разпадне всеки момент!
Джем се усмихна иронично, впери поглед в коня на римлянина и заяви:
– Ето с това!
Чезаре нямаше друг изход, освен безмълвно да слезе от коня. "Не е ясно кой ще има повече неприятности – Джем заради Рим или Рим заради Джем. Сигурен съм само, че папата ще си отмъсти жестоко заради номера с коня!" – мислеше си той.
Джем се преоблече с дрехите, които Феримах извади от един вързоп. Момичето бе закърпило стария кафтан на принца. Макар и доста вехт, той все още изглеждаше впечатляващо на слънчева светлина.
Жребецът на Чезаре много приличаше на Шимшек и Джем го възседна с лекота. Принцът хвана юздата с лявата си ръка. Извърна се леко на една страна и постави дясната си ръка върху хълбока. Гордо изправи глава. Впери поглед в хоризонта. Вече не приличаше на окаян пленник, а на истински завоевател.
От двете страни на пътя се беше струпала многобройна тълпа. Всеки се опитваше да застане най-отпред, за да види османеца по-добре.
– Да живее Джем!
– Да живее султанът!
– Да живее султан Джем!
Чуваха се и отделни възгласи: "Зизим!" Жените хвърляха цветя.
Джем кимаше леко като император, приветстван от народа.
Феримах бе останала най-отзад в колата, карана от капитан Цезар. Момичето бе сигурно, че Огнения принц е щастлив, макар да не виждаше лицето му. Не се съмняваше, че очите му горят от радост. И тя би трябвало да се чувства щастлива, но я измъчваше някакво лошо предчувствие.
Дали не си въобразяваше само защото бе свикнала да живее в постоянен страх и съмнение? Та сега нямаше от какво да се бои! И в Ница, и в Лион криеха Джем от хората, но тук цял Рим се бе стекъл да го посрещне. Също като в Родос.
Приветстваха принца като дългоочакван гост.
Защо ли?
Каква бе причината за буйната радост на римските граждани?
Феримах си задаваше този въпрос, откакто влязоха в града, но не можеше да намери отговор.
Наистина беше странно. Вероятно именно на това се дължеше обхваналата я тревога.
"Дали страховете ми са напразни? – питаше се момичето. – Нима римляните са искрени и наистина ще направят господаря ми щастлив?
За момент у слугинята се пробуди надежда, че има някаква неизвестна за нея причина, поради която ентусиазмът и веселието на хората в Рим могат да се окажат искрени.
"Да, но защо тогава искаха да качат Джем на онази глупава каляска?" – отново я загложди съмнение.
Още един въпрос без отговор.
Не смееше дори да си представи как би изглеждал Джем, ако се бе качил на онази кола.
Феримах се опита да потисне тревогата си. "Надявам се, ако не друго, поне да намерим спокойствие тук – каза си Феримах. – Моля се от сърце на Аллах най-после да сложи край на страданията и униженията на Джем."
Сред викове и овации свърнаха по един път, застлан с големи каменни плочи.
– Това е Форумът – започна да обяснява Чезаре. – Някога тук весталките Джем въобще не слушаше думите на римлянина. Мисълта му бе другаде. Пред погледа му изникна голямата кръгла сграда, която привлече вниманието му, докато наблюдаваше Рим отдалече. Крепостта Сант Анджело, за която не бе ясно дали е дворец или затвор. Страховитата ѝ сянка бе надвиснала над пътя и реката. Нещо трепна в душата на принца.
Спомни си думите на капитана:
– Там ще ви настанят, Зизим "Явно капитанът ще излезе прав, ако съдим по посоката, в която ме водят" – помисли си Джем. Цезар му бе казал, че той сам ще реши дали крепостта е дворец или затвор. Студенината, която лъхаше от мрачната сграда, бе достатъчна на принца, за да разбере, че това не е никакъв палат, а чиста проба тъмница. И то най-страшната, която можеше да съществува. Значи младият римлянин го водеше право в затвора Тогава каква бе причината за веселието на тази ентусиазирана тълпа? Нима хората се бяха стекли по улиците, за да видят как един османски принц ще бъде хвърлен в тъмница? Защо ръкопляскаха? Защо жените хвърляха карамфили и му се усмихваха?
Джем се почувства като птица с прекършени криле. Цялата му надежда се стопи само за миг. Вдигна глава, за да огледа по-добре Сант Анджело.
Погледът му бе привлечен от фигура, която не се забелязваше отдалеч. На върха на кулата имаше мраморен ангел, с лице, обърнато към облаците. Сякаш току-що се бе спуснал от небето.