Выбрать главу

От устата на папата хвърчеше пяна от яд. Запъти се към вратата.

– Проклятие! Веднага дай знак, Родриго! Веднага! Да започват

– Както наредите, Ваша Светлост!

Инокентий VIII заклатушка недъгавото си тяло обратно към прозореца, като удряше с жезъла по земята.

– Проклятие… проклятие! – не спираше да ругае той.

Площадът преливаше от народ. Войниците от ескорта минаха напред, за да пробиват път. Разделиха тълпата на две и оформиха тесен коридор.

На Джем му направи впечатление, че тук възгласите и аплодисментите не са така силни, както по пътя досега.

Внезапно забеляза, че нещо лети във въздуха към него. Опита се да прикрие лицето си с ръка, но закъсня. Едно яйце се разби в главата му.

Принцът изтръпна. Времето сякаш спря. Всички гласове и лица се размазаха пред очите му.

В ушите му прокънтя гласът на една жена:

– Синът на падишаха вън от Рим!

Във въздуха отново полетяха яйца. Домати. Пред очите на Джем всичко се размаза.

Наоколо се разнесоха смехове и викове:

– Вън от Рим! Вън от Рим!

Същият женски глас отново се обади:

– Синът на падишаха вън от Рим!

Чезаре Борджия и войниците, които най-после се съвзеха от изненадата, насочиха конете си към крещящата жена. Подгониха я. Разнесоха се ругатни.

– Вън! Вън! – продължаваха да скандират хората.

Джем не можеше да повярва. Нима допреди малко римляните не го приветстваха с овации? Кои бяха тези хора, които сега му крещяха да се маха?

Отляво също се разнесоха дюдюкания. Някакъв опърпан мъж се изпречи пред коня на Джем. Размаха юмруци във въздуха.

– Смърт на сина на Мехмед!

"Така или иначе вече съм мъртъв – помисли си Джем, – но дори и да не бях, сетният ми час настъпи току-що."

Чезаре и войниците се спуснаха да разгонват тълпата.

– Спри! – извика принцът на Борджия. – Оставете ги да правят каквото искат. Аз съм тук!

Щом хората чуха, че османецът проговори, виковете стихнаха.

Джем се изправи на стремената. Изтри белтъка, който се стичаше по лицето му. Вдигна дясната си ръка за поздрав.

– Здравейте, римляни!

Усмихна се, въпреки че му идваше да заплаче.

– Да живее! – извика някой от тълпата.

– Да живее Зизим! – провикна се и друг.

– Да живее! Да живее Джем! – разнесе се буря от гласове.

– Да живее великият Джем!

– Великият султан!

Чезаре Борджия скочи от коня и се приближи към османеца.

– Съжалявам! Извинявайте… те са една шепа хора Джем изпепели римлянина с поглед.

– Води ме, където трябва.

Феримах наблюдаваше случващото се с ужас.

"Точно от това се боях!" – каза си тя.

Сбъдваха се най-големите ѝ страхове.

Рим показа двете си лица. Едното бе светло и гостоприемно, но другото – тъмното, се разкри едва сега.

Феримах видя как Джем се изправи на коня си и каза нещо.

После тълпата отново избухна в овации и започна да крещи: "Да живее!".

"По дяволите! – каза си слугинята. – Колко лица има този град?"

Джем се извърна леко назад.

Феримах се разтрепери, когато видя петната от яйца и домати върху лицето и кафтана на господаря си.

– Нееее! О, неее! – зарида тя. Свлече се в колата и захлупи лицето си с ръце.

В същото време Джем се изкачваше по стълбите на Сикстинската капела, обграден от войници.

Капитан Цезар докосна леко рамото на Феримах.

– Виж! – каза ѝ той. Знаеше, че момичето не го разбира, но му се искаше да я успокои по някакъв начин. – Въпреки всички преживени нещастия върви с гордо изправена глава. Още малко и ще докосне облаците. Непоклатим като планина.

– Като планина – изхлипа Феримах. – Моята планина.

64

Сикстинската капела
14 март 1489 г.

– Ваше Величество… Светият отец ви очаква.

Вратата на султан Джем продължаваше да стои затворена.

Никой не отговори.

Приемната зала беше пълна. Всички очакваха сина на Великия турчин. Кардиналите се бяха наредили отдясно на трите мраморни стъпала, които водеха към папския престол. Някои хвърляха присмехулни погледи към Родриго Борджия заради неуспеха му при изпълнението на важната задача по посрещането на Джем.

Присъстваха посланиците на всички европейски държави, нагласени в най-официалните си костюми. До френския посланик стоеше съветникът на Шарл VIII Санута Лоран. Тук бе и художникът Пинторикио, който се подготвяше да запечата историческата среща върху платното си.