Той имаше усещането, че не е нито на земята, нито на небето, а се е свил някъде в пространството между тях. Щом погледнеше през тясното прозорче, виждаше само облаци. Както и два купола. Нищо повече. Джем си представяше, че ще потъне в облаците, ако я нямаше каменната стена, която го обграждаше. Един ден принцът се пошегува с Чезаре Борджия, който бе дошъл да го види: "Така нареченият от вас папа ми измисли такова наказание: да вися между земята и небето. Така не съм нито на този свят, нито в отвъдното".
Прозорецът на стаята му бе с метални решетки, така че Джем не можеше дори да провре глава, за да погледне към реката. Само знаеше, че реката е там, долу. Вечер чуваше шума ѝ.
Джем не бе споделял с Феримах, че има хора, които са чували нощем от подземието на крепостта да се разнасят стенания и вопли. "Дали сградата е била, наистина затвор?" – чудеше се той. Там със сигурност бяха умирали пленници, бяха измъчвани осъдени. Принцът никога не бе слизал на долните етажи. Не бе виждал друго помещение, освен стаята си, както и огромната разкошна градина в подножието на крепостта, в която го извеждаше Чезаре. Понякога Джем се ослушваше напрегнато, но не долавяше нито вопли, нито стенания. Една нощ до слуха му долетя единствено някакъв далечен женски смях. А може би дори не бе смях, а налудничав кикот. Или писъкът на някоя нощна птица?
Показното гостоприемство на папата приключи точно за двадесет и четири часа. Още следващия ден, след като Джем отказа да стане християнин, го преместиха от Сикстинската капела в Сант Анджело.
Една сянка, притаена зад стената, наблюдаваше как стражите извеждат Джем от папския дворец. Двама войници забелязаха възрастния съветник на френския крал Санута Лоран и се опитаха да го отпратят. Санута размаха ръце към Джем и извика с пълен глас:
– Франция няма да се откаже, Зизим! Ще се върнеш при нас. Ще изпълниш повелята на краля, или ще умреш!
Подобни заплахи вече изглеждаха смехотворни за Джем. Толкова пъти се бе разминавал на косъм от смъртта, че не се страхуваше да се раздели с живота. "Първо трябва да се разплатя за загубената душа на сина ми, пък после мога да умра спокоен" – казваше си принцът нощем.
Качиха го в една раздрънкана кола, за да го заведат от папския дворец до Сант Анджело. Зад нея се движеше покрита карета със спуснати завеси на прозорците.
Единия ден го посрещнаха тържествено, с многобройна публика, а на следващия го превозиха бързо и тихомълком. Над Тибър се извисяваше дълъг каменен мост, който свързваше крепостта Сант Анджело с пътя. Всъщност пътят свършваше пред портите на крепостта. Войниците от ескорта оставиха Джем и Феримах пред вратата.
Когато момичето вдигна глава към каменния зид, Джем бавно каза:
– Знаеш ли, Феримах, наричат тази гробница дворец.
– Гробница ли?
– Някога тук са държали робите на римския император.
"Какво значение има дали се нарича гробница или затвор" – мислеше си Джем, докато двамата чакаха тежката порта да се отвори.
Три години.
За тези три години му позволиха да излезе от крепостта само веднъж.
Докато се движеше по тесните улици, някои от минувачите го разпознаваха и казваха с безразличен глас: "Зизим".
Излязоха на някакъв площад. По средата му се издигаше висок обелиск. Очите на Джем изведнъж се напълниха със сълзи. Той обърна глава към Феримах и видя, че и тя е вперила поглед във високата колона. Личеше си, че едва удържа сълзите си. Явно и тя си бе спомнила за Египет и целия извървян път от Истанбул до тук. "Ех, злочеста съдба! – въздъхна принцът. – Защо ми причини това? С какво заслужих подобна участ?"
"Какво? – обади се дяволът. – Нима най-после се разбунтува срещу Аллах?"
"Не – отвърна Джем. – Това не е бунт. А скръб. Носталгия."
В този миг се разнесе силен вик:
– Смърт!
Принцът видя към него да тича мъж с кинжал в ръка.
– Смърт! Смърт! – крещеше тичащият и бързо скъсяваше разстоянието помежду им.
Феримах изпищя. Опита се да прикрие Джем с тялото си, но той я избута и застана пред нея. Четиримата стражи размахаха пиките си срещу нападателя.
– Разкарай се! Марш оттук!
Мъжът нямаше намерение да се отказва.
– Мъст! Мъст!
Единият от стражите го прободе с пиката си. Викове раздраха въздуха един след друг. Единият – на прободения нападател, а другият – на ужасената Феримах.
Мъжът се строполи на земята, целият облян в кръв.
– Константинопол! – извика той в предсмъртна агония. – Забра Към площада се завтекоха хора. Стражите натовариха Джем и Феримах на една кола и набързо ги прибраха.