70
За Феримах вече нямаше съмнение.
Чуваше съвсем ясно грохота, който идваше от дълбините на земята. Недрата на планината се тресяха. Всеки момент склоновете ѝ щяха да започнат да се свличат.
Слугинята много се зарадва, че Лукреция се омъжи за Джовани Сфорца и замина да живее при съпруга си. Джем обаче се поболя от мъка. Затвори се в стаята си и не излизаше по никакъв повод.
Вече нищо не го интересуваше. Седеше по цял ден в един ъгъл, унесен в мисли.
– Феримах – каза той веднъж, – знаеш, нали?
Момичето въобще не го попита за какво говори. Просто кимна.
– Поне да беше наблизо, нямаше да съм толкова отчаян, но така… Мъката по нея е непоносима.
Този път Феримах не успя да се сдържи.
– А мъката по рожбите ти?
Джем вдигна глава и я изгледа удивено.
– Рожбите ми?
Слугинята бе поразена от гледката, която представляваше съкрушеният Джем. Пламъкът в очите му бе угаснал.
Той вече не бе Огнения принц. В погледа на нейния избраник горяха пожари. В зениците му прехвърчаха светулки. Когато се ядосаше, от очите му излизаха искри. А сега… Сега той бе като угаснала свещ.
Отсъствието на Лукреция от двореца не продължи дълго. Два месеца след сватбата момичето се върна. Феримах очакваше, че всичко ще започне отначало. Вълнението, страховете, срамът Не стана така. Лукреция Сфорца не пожела да види Джем. Макар че османецът ясно показа с какъв трепет я очаква, дори ѝ изпрати две бележки, тя въобще не отвърна на поканите му.
Джем бе като полудял. "Радвах се, че мъката ми е свършила. Сега разбирам колко е ужасно да си толкова близо до мен и да ни разделят планини!" – бе написал той в бележката, която изпрати до Лукреция по Феримах.
Римлянката само се изкикоти, но не върна никакъв отговор.
Феримах се обнадежди от студенината на момичето. Явно Лукреция бе решила да се държи подобаващо за една омъжена жена.
Скоро слугинята разбра, че се е заблуждавала. Докато бродеше през една от безсънните си нощи, забеляза Лукреция да излиза от стаята на брат си почти гола. Римлянката въобще не се бе променила. Огнения принц се превърна в неин доброволен пленник. Беше готов да отиде, където тя му каже, да умре за нея, да изпълни всяка нейна прищявка. Феримах се измъчваше от мисълта, че Джем е обсебен от една развратница.
Нощем слугинята се страхуваше да заспи. Боеше се, че отново ще я връхлети добре познатият кошмар. Всеки път, когато затвореше очи, планината пламваше, а в подножието ѝ стоеше едно момиченце. Планината пукаше и трещеше. Планината се свличаше. По склоновете ѝ като порой се изливаше многохилядна тълпа. Впрегнати в колесници и каруци коне с изранени тела препускаха бясно. Търкаляха се по стръмнината – някои, защото краката им се подгъваха, други – защото рухваха мъртви. Прииждащите зад тях жребци се препъваха в предните и също падаха. Сините знамена горяха. Стотици пламнали като факли хора и животни бягаха от планината. Една жена викаше като полудяла:
– Перишер!
Момиченцето я познаваше.
– Дъщеричката ми я няма! – стенеше жената.
Но тя бе там. Беше се скрила под една преобърната каруца, за да не я прегазят.
– Тук съм! – провикна се момичето, но гласът му не се чуваше заради грохота на планината.
– Бягай! Спасявай се! – изкрещя един мъж към жената.
Момиченцето познаваше и него.
– Перишер! Перишер! – От устните на жената се откъсна пронизителен стон.
Препъна се и падна. През тялото ѝ преминаха коне и колесници.
Феримах се събуди плувнала в пот.
"Крайно време е да сложа край на този кошмар!" – каза си слугинята.
Предчувстваше, че краят ѝ е близо. Планината се готвеше да тръгне. И когато се раздвижеше, всичко щеше да свърши.
Вече се бе стъмнило. В задния двор на двореца нищо не се виждаше, въпреки запалените фенери. От светлината им нямаше особена полза, освен че създаваха тайнствена атмосфера.
Феримах стоеше до отворения прозорец, въпреки студа. Внезапно забеляза една сянка да се прокрадва между колоните. Сянката напредваше бавно и предпазливо.
Лукреция!
Феримах много добре знаеше накъде е тръгнало момичето. Към спалнята на любовника си.
Внезапно някой почука на вратата на стаята на слугинята. Първоначално тя се стресна, но после бързо се втурна да отвори.
– Господарю?
– Трябва да ми помогнеш!
Феримах изпадна в паника. Не знаеше как да постъпи.