– Перишер! Перишер! Перишер! – пламтеше погледът на слугинята.
Най-после Джем се досети, че това е тайната на Феримах.
– Коя е Перишер?
– Малката дъщеря на Узун Хасан, владетеля на Аккоюнлу – империята, която баща ти унищожи с един замах, като накара планината да затрепери. Аз съм дъщерята на Хенгамех, която остана премазана под копитата на конете и краката на войниците, побягнали от пламналата планина. Аз съм малката принцеса, която видя как умира майка ѝ. Да, ти си султан, а аз съм принцеса. Дадох клетва, че ще отмъстя на султан Мехмед заради страданията на майка ми и баща ми.
– Перишер! – промълви Джем. – Принцеса Перишер?
– Точно така, султане. Аз съм нещастната Перишер, която забрави всичките си клетви в мига, в който те видя. Реших да се превърна в слугинята Феримах с надеждата, че ако не мога да се добера до баща ти, поне ще се опитам да отмъстя за родителите си, като убия теб. Ала после… После погазих всичките си клетви и обети.
Изведнъж Перишер се успокои. Въздъхна и започна да разказва на Джем всичко поред. Всичко, което бе крила през тези дълги години. Как се бе спасила от смъртта. Как османските войници не я бяха разпознали сред останалите пленници. Как попадна в слугинското отделение на султанския дворец… как бе умолявала Аллах да ѝ даде възможност да убие Мехмед Завоевателя… и накрая ранната сутрин, в която бе видяла него – Джем – осветен от жълтооранжевите пламъци на факлите.
– Ти знаеш какво се случи по-нататък. От онази нощ ти си моят Огнен принц.
– Огнен принц ли? – каза Джем сякаш на себе си. – Толкова пъти си можела да ме убиеш. Да си отмъстиш.
– Как да те убия? Аз те обикнах! Знаеш какво е любовта. Тя подлудява човек. И аз бях като луда. Въобще не мислех за клетвата си и за отмъщение. Нещо повече – молех се да успееш. Много исках да се възкачиш на престола. Само че
– Не се получи
– А ти? – прошепна Перишер. – Обикна ли ме поне малко? Ако знаеше, че съм принцеса, а не слугиня, какви щяха да са чувствата ти към мен?
Джем се взря в мрачните очи на Перишер.
– Какво нещо е съдбата! – каза той сякаш на себе си. – Непрекъснато ми се подиграва. Кълна се, че винаги съм се досещал, че не си слугиня, но не знаех как да разгадая тайната ти. Всъщност аз, принц Джем, наследник на султан Мехмед, се боях да призная, че съм влюбен в прислужницата си Феримах.
Перишер се усмихна.
– Феримах е мъртва.
Внезапно се сети за шишенцето, което стискаше в ръцете си. Джем също впери поглед в малката бутилка.
– Най-после настъпи часът за отмъщение. Тук ли е скрита мъстта ти?
Джем стана. Отиде до полицата. Взе чашата с вино, която Перишер преди малко бе напълнила. Момичето се приближи до него. Той ѝ подаде чашата си.
– Налей ми тогава от отровата. Отмъсти си за всички злини, които съм ти причинил.
Перишер отвори шишенцето.
– Не искам да отмъщавам, а да те спася. Няма да позволя отново да ти причинят болка.
Отмери три капки в чашата на Джем.
– Това е твоят дял – каза тя. – Ще бъде безболезнено. След два дни просто ще потънеш в сън.
Принцът вдигна чашата към устните си.
– Не бързай! – възпря го Перишер. – Получи дяла си, но моят Момичето се повдигна на пръсти и целуна нежно Джем по устните. Докато той се опомни, тя отпи от шишенцето.
– Перишер!
Вече бе късно. В шишето не бе останала и капка.
– За принцесата – голяма глътка. Спасението ще настъпи бързо.
– Феримах, защо го направи?
– Не тъжи, принце мой. Феримах беше една лъжа.
Джем забеляза, че момичето силно пребледня.
– Перишер!
– Тя умря отдавна. Още в деня, в който планината се свлече.
По тялото на Джем преминаха силни конвулсии.
– Не плачи! – прошепна принцесата. – Султаните не плачат. Ти… винаги… си бил моят султан, моят повелител.
Опита се да се усмихне.
"Моля те, Аллах! – мислеше си тя. – Нека на устните ми да разцъфне усмивка. Нека Огнения принц ме запомни усмихната."
– Перишер! Феримах! – простена Джем.
Наведе се и целуна очите ѝ. Допря устните си до нейните.
– Не… ме карай… да чакам, султане… Ти… си моят риж вълк – изрече тя на пресекулки.
Джем пресуши чашата си на един дъх. Когато погледна отново към Перишер, тя му се усмихваше с широко отворени очи.
– Почакай! Идвам!
Принцът обсипа лицето ѝ с целувки. В очите му гореше буен пламък. Една сълза се отрони и капна върху бузата на Перишер.
Послепис
Джем султан умира внезапно на 25 февруари 1495 г. на път за Неапол. Той прекарва тринадесет години от съществуването си в страдание и разкаяние, тъй като е принуден да живее в изгнание. Макар да се твърди, че е отровен по поръчение на папа Александър Борджия или султан Баязид, истинската причина за смъртта му остава забулена в мистерия и до днес.