В романа ще откриете и много исторически личности, чиито образи съм изграждала, без да злоупотребявам с историческите факти.
Любимата ми героиня Феримах е напълно измислен образ.
Завършекът на романа създадох, изхождайки от съществуващата неяснота в историята.
Планината гореше. Планината пукаше и трещеше. Планината се свличаше. По склоновете ѝ като порой се изливаше многохилядна тълпа. Впрегнати в колесници и каруци коне с изранени тела препускаха бясно. Търкаляха се по стръмнината – някои, защото краката им се подгъваха, други – защото рухваха мъртви. Прииждащите зад тях стотици коне се препъваха в предните и също падаха. Сините знамена горяха. Войниците от бойните колесници бяха възседнали конете. Колесниците се преобръщаха, откопчаните хамути политаха във въздуха. Животните отчаяно се мятаха наляво-надясно. Блъскаха колесниците в скалите и се мъчеха да се освободят от тях. Търкаляха се колела. Едно от тях разби главата на войник, който смяташе, че е намерил спасение зад ръба на голяма скала.
Стотици пламнали като факли хора и коне бягаха от планината. Двойно повече товарни коли също бяха обхванати от пламъци.
Истина беше. Планината гореше.
Планината бучеше.
Планината трещеше.
Планината трепереше.
Огънят унищожаваше всичко, което се изпречваше на пътя му.
Към планината вървеше едно момиченце. Приближаваше. Почти беше достигнало подножието.
Виковете, които чуваше, я тревожеха.
– Татко! – провикна се изведнъж момиченцето. Баща ѝ не я чу. Той мислеше за други неща. Наметалото му беше раздрано, копието – счупено, а щитът – загубен.
Момиченцето извика отново:
– Татко!
Гласът ѝ не се чуваше от тътена на планината. Страховитият грохот, който издаваха хилядите коне, войници и колесници, заглушаваше всеки звук.
Внезапно бащата забеляза една жена. Беше като полудяла. Щураше се насам-натам, търсеше някого.
– Бягай! – изкрещя ѝ той.
Косите на жената бяха разпилени. Мъжът прочете в очите ѝ нещо повече от страх. Нещо, което не бе виждал преди: отпечатъка на ужаса и бедствието.
Без да спира хода на колата, с която задминаваше вървящите войници, бащата се провикна отново:
– Бягай! Спасявай се!
Протегна ръце към жената.
– Не! – извика тя. – Дъщеря ми я няма! Не!
Но тя бе там. Беше се скрила под една преобърната каруца, за да не я прегазят.
"Тук съм!" – искаше да извика момичето, но знаеше, че няма да я чуят. А ако излезеше, за да изтича при майка си, щеше да бъде премазана от краката на препускащите бясно коне.
– Карай! – обърна се бащата към коларя. – Карай по-бързо!
Мъжът размаха повода. Колата подскочи.
– Бягай! Спасявай се! Когато планината рукне, не се изпречвай на пътя ѝ! Бягай! – извика за последен път бащата към изчезващата в облак прах жена зад гърба му.
Жената нададе последен стон:
– Перишер! Перишер!
Препъна се и падна. През тялото ѝ преминаха коне и колесници.
ПЪРВА ЧАСТ
1
Повдигна с пръст чалмата, нахлупена до веждите. Полза никаква. След няколко секунди тя отново се смъкна по челото му.
Мразеше чалмата. Само му тежеше на главата. На всичко отгоре, докато вървеше, постоянно се клатушкаше наляво-надясно. Непрекъснато трябваше да бъде нащрек да не би да се търкулне и да стане за смях пред слугите.
А да носиш чалма, докато си на гърба на коня, беше още по-голямо мъчение. Ех, поне да му бяха позволили да язди без чалма! Ала не! Първа майка му размаха неодобрително пръст.
– Не си и помисляй! – отсече тя.
Възпитателите също веднага скачаха на крака: