– Не е прилично султански наследник да се разхожда гологлав… Особено наследникът на Мехмед Завоевателя… Боже опази! Няма как да стане!
– Защо да не може?
Изреждаха му хиляди измислени причини.
Реши да се довери на субашията[1]. Той все пак беше войник. Човек като него щеше да разбере колко нелепо е да яздиш с чалма на главата.
– Не се чувствам удобно върху седлото, субаши. При всяка крачка на коня чалмата ми се накривява ту наляво, ту надясно. Като я придържам, нито милостиня мога да раздавам, нито да опъвам лъка. Не може ли да я заменим с някаква по-малка шапка, като на конярите От удивление субашията замалко да изпусне сабята си, която тъкмо прибираше в ножницата.
– В никакъв случай! – извика той. После, като се сети, че срещу него не стои някой редови войник, а принцът, веднага се усмихна извинително: – Господарю, исках да кажа, че не е редно.
– Защо?
– Човек от вашия ранг… облечен като простите коняри… – При изричането на тези думи субашията потрепери от ужас.
Принцът тупна с крак, както правеше като малък, когато някой го ядосаше.
– Какво не разбра? Когато отивам на лов, няма да слагам чалма. Това е заповед! Трябва да я спазваш.
– Ала, господарю, скъпи господарю, простете, че ви противореча – започна да го умолява субашията, – но ако тази работа достигне до ушите на султана, нашия повелител, Аллах да го закриля, ще стане лошо. "Как се осмеляваш да извеждаш наследника ми гологлав пред робите? Нямаш ли срам?" – ще се разгневи той и ще ми отреже главата.
– Ще се застъпя за теб.
Знаеше, че няма полза да спори със субашията.
Джем – синът на султан Мехмед, завоевателя на Константинопол – беше още дванайсетгодишен. И макар да бе принц, не той определяше правилата и реда в ежедневието си. Вече две години, откак бе станал санджакбей[2]. Възхваляваха името му по планините на Кастамону, но той така и не успя да се наложи над възпитателите, субашията, даже над конярите в обора, камо ли на баща си.
Както и да е. Мразеше чалмите. И беше твърдо решен: някой ден ще се отърве от тях. Както и от провесилия се до земята кожен кафтан. И него мразеше. Постоянно се заплиташе в краката му. Но най-лошо бе, когато се качваше на седлото: заради кафтана всеки път с голяма мъка прехвърляше крака си през гърба на жребеца. Простите коняри, които носеха единствено шалвари или обикновени панталони и не знаеха какво е да ти тежи дългият до петите кафтан, само мушкаха стъпала в стремето и се мятаха на коня с един скок.
Джем дори не беше пораснал достатъчно, за да може да се метне върху седлото. Вярно, щом майка му го зърнеше, не пропускаше да прошепне: "Природата те е надарила с висок ръст", но все още краката му не достигаха стремената. Затова бяха скъсили каишките, с които бяха прикачени към самара.
Качването на коня беше съпроводено със специална церемония. Първо домъкваха камъка, върху който трябваше да стъпи, за да достигне седлото. После двама коняри хващаха юздите – да не би животното да мръдне. Джем стъпваше върху камъка и сядаше на една страна върху гърба на коня. Следваше бавно, тържествено навиване на кафтана. Едва тогава бе позволено да прехвърли крак от другата страна на самара. Ако успееше, разбира се, тъй като един от слугите дърпаше полите на кафтана надолу, докато разстилаше дрехата по задницата на коня като пелерина, за да изглежда принцът по-достолепно.
Нито в двореца на баща му, нито тук беше виждал някой от връстниците му да бъде подлаган на подобно мъчение.
Щом се оплачеше на майка си, че не иска да ходи на лов с кафтан, тя имаше готов отговор:
– Не е редно, степно цвете мое. Ти не си дете, а наследник на султана.
Цвете! Степно цвете! А нима е редно да наричаш наследник на султана "степно цвете"! Сигурно това са били първите думи на майка му към него. Откак се помнеше, все така го наричаше. "Аз съм полско, а ти – степно цвете" – повтаряше тя.
Всеки път, когато Джем искаше да направи нещо интересно, например да отиде на лов за мечки, всички възпитатели, служители и прислужници гракваха в един глас:
– На лов за мечки? Господарю, та вие сте още дете!
Нощем Джем се терзаеше какъв е: потомък на султана или дете. Не се смяташе за султански наследник. Ако беше такъв, думата му трябваше да се слуша. Но и дете не беше. Нима е редно едно дете да се облича по този начин, да бъде преследвано от цяла армия възрастни, които се разкрещяват "Недейте, господарю!", "Ще паднете, господарю!", "Спрете, господарю!" всеки път, когато тичаше и лудуваше или се опитваше да покаже смелостта и ловкостта си. Джем искаше да бъде свободен. Поне в любимата си планина. Да язди, да преследва елените и да опъва лъка. Но ето че не можеше да го стори.
2