– Обратният път ли? – възкликна един глас.
Джем се стресна. Гласът, който чу, беше толкова истински, сякаш някой говореше до него.
Нямаше никой, разбира се. Джем и Шимшек бяха съвсем сами.
– Обратният път ли? – повтори същият непознат глас.
Джем беше убеден, че не си говори сам. Гласът идваше от гората и се чуваше съвсем ясно.
– С празни ръце ли ще тръгнеш да търсиш обратния път?
Гласът казваше истината. Каква щеше да е ползата от бягството му, ако се върнеше в палата, без да е убил вълк? Кой щеше да му повярва, че вече не е дете? Кой би си помислил тогава, че е достоен наследник на баща си и носи завоевателския дух на предците си? Джем трябваше да има доказателство, за да си кажат придворните и възпитателите: "Принцът покори сам планината и уби рижия вълк. Хвърли трупа в краката ни".
Ако Джем се върнеше с празни ръце, бягството му щеше да се окаже пълен провал.
– Добре де – каза си Джем в отговор на гласа. – Какво да правя, като от толкова време яздя, а не срещнах ни един вълк?
Изведнъж го обхвана странно чувство. Не можеше да определи какво бе то. Страх ли? Разтърси рамене. Нямаше от какво да се страхува. Все пак бе син на султан Мехмед Завоевателя. Не знаеше що е страх. И така трябваше да бъде. Тогава какво бе чувството, което го обземаше? Тревога?
Къде ли беше ловната свита? Досега трябваше да са го намерили. Но ето че никой не го викаше по име.
Джем съвсем загуби представа кое време е и къде се намира.
Следваше гласа, който го зовеше, и достигна до непознати части на гората. Стволовете на дърветата сякаш израстваха от самата мъгла. По-лошото бе, че сивата пара постепенно се сгъстяваше и дори клоните вече трудно се виждаха. Скоро съвсем щеше да ги погълне. Вече беше невъзможно ловците да намерят Джем.
Внезапно принцът дръпна юздите.
– Стооой! – изрече той вяло.
Шимшек закова намясто. От известно време конят пристъпваше едва-едва. Двамата се ослушаха внимателно. Ноздрите на Шимшек се разшириха.
– Какво става, момчето ми? – прошепна Джем на жребеца. – Измори ли се? Да не би да надушваш нещо?
– Не спирай! – призова го отново викът от гората. Този път гласът като че ли идваше някъде отпред. Но там нямаше човек. А може би мъглата го скриваше? Джем се поколеба.
– Продължавай, синко! – Сега гласът се разнесе звънък като камбана. – Не се отказвай! Не спирай! Елааа!
Кой ли го викаше?
– Ела, Джем… Ела, сине… Не се отказвай. Върви. Не спирай!
Джем подкара отново коня си. Шимшек направи две крачки и спря. Вдигна глава и се ослуша, започна да души въздуха. Не обърна внимание на командата на Джем да продължи напред. Риеше снега с предните си копита. Започна да пръхти, наостри уши и неспокойно разтърси глава.
Шимшек бе чул нещо. Уплаши се от нещо.
Джем погали коня, за да го успокои. Тогава до него долетя страшният вой:
– Аууу! Аууу!
Страховитият рев, който раздра смълчаната гора, накара Джем да подскочи.
– Вълк! Най-после го открих! – пое си той въздух с облекчение.
Обзелият го преди малко страх веднага се стопи. "Не трябва ли сега да се уплаша? – мина му през ума. – Пред себе си имам вълк! А може би дори цяла глутница!"
Всеки друг на мястото на Джем би побягнал. Но той не можеше да избяга. Не му бе позволено. Нямаше да е достоен син на султан Мехмед Завоевателя, ако побегне. Както баща му се бе хвърлил срещу крепостните стени на византийските неверници, възседнал сурия си кон, така и Джем щеше да отнеме душата на вълка, яхнал Шимшек. От месеци мечтаеше за този миг. Бе поел голям риск, за да се случи тази среща.
Тъмата и мъглата скриваха всичко от взора му, но Джем знаеше, че вълкът е там някъде, сред дърветата.
Пришпори отново Шимшек. Конят се възпротиви. Изправи се на задни крака и изцвили.
Вълкът нададе още по-страшен вой:
– Аууу!
Джем целият настръхна. От страх Шимшек отново се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. Джем усети, че започва да се плъзга по гърба на животното. Ако паднеше и конят му избягаше, беше обречен. Знаеше толкова истории за изядени от вълци хора. Сега разбра каква е ползата от упражненията и тренировките по езда. Хвана се здраво за юздите и ги дръпна с всичка сила, без да обръща внимание на болката в мускулите си, както и на отчаяното цвилене и пръхтене на Шимшек.
Но ето че се случи нещо съвсем неочаквано.
Внезапно мъглата се вдигна. Клоните на дърветата се разтвориха и Джем се озова на една поляна. Там стоеше някакъв дервиш, а зад него риж вълк с огнени очи.