На все още невръстна възраст изпращаха принцовете в някой отдалечен санджак под претекст, че трябва да изучават и упражняват изкуството на управлението на държавата под ръководството на опитните им възпитатели. Истината обаче бе друга. Властелините се бояха, че в столицата принцовете могат да възприемат някои опасни идеи и да посегнат към престола.
Властта изкушава онзи, който е близо до нея.
Нима Сюлейман Челеби имаше вина за това? Но като възпитател на един от принцовете вече четири години бе принуден да се свива в стария палат на Исфендяроглу Исмаил в подножието на планината Кюре.
"Ех, поне Джем да бе принц като принц!" – помисли си Сюлейман. Вярно, понякога показваше храброст. Например, когато веднъж се загуби в гората и сам бе успял да се справи със страшен вълк. Джем обаче не проявяваше никакъв интерес към управлението на държавата и престола. Размотаваше се насам-натам с молив и хартия в ръка и съчиняваше стихчета и рими. Или пък ходеше на лов да постреля с лъка по зверове и птици. Въобще не мислеше за утрешния ден. А трябваше!
Колко пъти Сюлейман Челеби му казваше: "Господарю, четете законите за държавното управление на султан Мехмед".
Джем само се усмихваше. Нито за султанската власт мислеше, нито за собствената си глава.
Но възпитателят мислеше.
Приближаваше опасност, която нарастваше с всеки изминал ден. Всички в двора на принца в Кастамону съзнаваха тази опасност. Единствен Джем не я виждаше.
Сюлейман Челеби си спомни деня, в който от Истанбул пристигна вест: султан Мехмед вика в столицата принца. Трябваше да тръгне веднага на път. Всички в двора се вкамениха от ужас. Сърцето на Сюлейман щеше да се пръсне от страх.
А Джем потри доволно ръце:
– Добре! Чудесно!
Защо ли султанът викаше толкова спешно сина си? Може би за да го попита защо храни петстотин бойци и събира войска. Джем обаче нищо не подозираше за тази работа. С нея се бе захванал Бурханетин Челеби. Всички знаеха, че един ден на принца ще му е необходима войска.
Джем започна да чете писмото от баща си. Изведнъж помръкна. Като го видя такъв, Сюлейман Челеби замалко не извика от уплаха. И до ден-днешен сърцето му се свиваше от спомена за този миг. Помисли си, че принцът чете смъртната си присъда. Джем изглеждаше посърнал, замислен, дори разтревожен.
– Кани ме на празненство.
Какво? Гласът на Джем бе толкова жален, че никой не повярва на чутото.
– Празненство ли, господарю?
– Баща ми е решил да направим сюнет.
Този път страховете на Сюлейман Челеби не се сбъднаха, но той знаеше, че някой ден ще се осъществят. Тогава от столицата нямаше да дойде вестоносец, а убиец.
Сюлейман Челеби беше наясно, че няма полза да обяснява тези неща на принца. Предугаждаше отговора на Джем:
– Много си мнителен, лала! Какъв грях съм сторил? Не се поддавам на алчност и честолюбие. Умът и духът ми са чисти и неопетнени. Защо тогава баща ми ще иска да ми стори зло?
Какви бяха тези приказки? Кой беше научил едно тринайсетгодишно момче да говори така? Дори да му беше дал цял куп примери от историята, то пак щеше да смята, че биха отрязали главата на някой само ако е извършил грях или престъпление.
"Ех, дете, дете! – често си мислеше Сюлейман Челеби. – Ако знаеш колко хора са изгубили живота си заради клевета!"
Поеха към столицата, но възпитателят се успокои едва когато се убеди напълно, че султанът наистина вика сина си за сюнет.
Престолният град бе променен. Султан Мехмед се бе преместил в новия си дворец, разположен върху един хълм. Сградата бе светла и просторна. Нямаше и помен от сумрака в стария византийски дворец. В османския палат обаче се беше настанило уплашено безмълвие. Не се чуваше никакъв глас. По коридорите и двора сновяха безброй слуги, евнуси и придворни, но на човек му се струваше, че в двореца няма жива душа. Хората се разбираха помежду си само с очи, без да говорят, за да не нарушават свещеното спокойствие на падишаха.
Дори церемонията по сюнета на принца бе проведена извън двореца, за да не се смути тишината в султанските покои.
На Сюлейман Челеби обаче най-страшни се сториха клюките, които се криеха зад безмълвието. Почти до всяка колона двама души си шушукаха нещо, допрели глави. Зад спокойните усмивки по лицата на придворните прозираха тревога, злоба, лицемерие и страх.
Намери се кой да придърпа и Сюлейман в тъмния ъгъл между две стени.
– Съдба! – загрижено занарежда един слуга. – Кой би казал, че височайшият ни повелител ще пати като покойния си баща?