Разочарованието се оттегли, за да отстъпи място на примирението, че не може да изпитва чувства към този мъж или към някой друг. Беше се обрекла на фамилията Ди Понти.
Извърна глава, за да прекъсне мълчаливия диалог помежду им.
— Не искам лъжи, така че „Джейсън“ ще свърши работа. Но трябва да ви кажа, че макар френският ви да е безупречен, името ви е английско. Дори и аз, колкото и глупава да ме мислите, разбирам, че не сте французин. — Държеше се грубо и го съзнаваше, но след малкото, което й казваше той, оставаха ужасно много въпросителни.
— Твърде проницателна сте — каза той. — Или аз съм твърде прозрачен. И в двата случая най-добре ще е да си тръгна. Ако наредите да ми донесат дрехите, ще го сторя незабавно.
— Не! — веднага реагира тя. Беше прекалено слаб. Той се усмихна.
Виждайки реакцията му, си припомни колко бе силен предишната нощ, когато бе предложила да извика лекар. Изглежда, двамата си приличаха в някои отношения.
— Не искам лекар, а вие не желаете да си тръгна — каза той. — В задънена улица сме.
Озадачена от бързото му отстъпление, тя го попита:
— Кой сте вие всъщност? Сигурно сте англичанин.
Отварянето на вратата прекъсна разговора им.
— Милейди — каза Алфонс, — настоявам да излезете. Никой мъж не желае да го бръснат в присъствието на жена. Пък и граф Ди Понти ви чака.
Неспособна да възрази на последното, тя каза:
— Виждала съм как се бръсне мъж! Дори сама съм го правила, както добре ти е известно.
Чу смеха на Джейсън, но тръгна толкова бързо, че не успя да види усмивката му. Съжали за това, припомняйки си начина, по който се оживяваха чертите му, когато се усмихваше. Все пак щеше да е почти облекчение да се види с Ричи. Тя го разбираше и не се объркваше в негово присъствие, както се объркваше с този мъж.
„Джейсън“, помисли си тя, изговаряйки наум думата. Беше хубаво име, в него имаше кураж и решителност, макар че я бе накарало да се пита защо непознатият се преструва на французин.
— Джена!
Раздразненият глас на Ричи прекъсна мислите й. Стоеше на площадката на стълбището, изнесъл единия си крак напред, за да покаже облеченото си в плътно прилепналите бежови панталони бедро. Жакетът му бе втален, а под него носеше фино избродирана жилетка. Ричи, граф Ди Понти, беше конте до последното косъмче на педантично подредените си черни къдрици. Гордееше се с черните си очи, впечатляващи жените, и имаше пълни, добре оформени устни, които в момента бяха нацупени.
За Джена той не беше нищо повече от едно пораснало дете, макар че бе на двайсет и шест, с година по-голям от нея. Как можа да се остави да я убедят да се омъжи за него? Обещанието й към един умиращ. Въздъхна и тръгна към Ричи.
— Защо стоиш така, Джена? Очаквам от теб да ме посрещаш, както се полага на мъж, който след дванайсет месеца ще ти стане съпруг.
Думите на Ричи увиснаха във въздуха. С натежали крака тя измина разстоянието, което ги отделяше, и накрая се озова на площадката до него. Подаде бузата си за целувка, неспособна да му предложи устните си. Примирението по отношение на този брак бе нещо, до което бе стигнала отдавна, но нямаше желание да отива отвъд необходимото. Обикновено Ричи не възразяваше.
— Хайде, хайде — каза той закачливо. — Що за посрещане е това? Очаквам повече от една братска целувка.
Ръцете му я обгърнаха и притеглиха, докато двамата се озоваха лице в лице. Беше само няколко сантиметра по-висок от нея и имаше крехко телосложение. Знаеше, че ако иска да направи сцена, би могла да се измъкне от прегръдката му, ала тя бе дала дума, а целувката в края на краищата си е само целувка и нищо повече.
Устните му бяха влажни, докато я насилваше с езика си да отвори уста. Тя потръпна от отвращение. Съпружеското легло нямаше да е удоволствие.
Миришеше на скъп парфюм, какъвто би носила жена. Бе дошъл при нея от последната си любовница. Мислеше, че се е примирила с това, понеже не беше за първи път. Преди никога не бе имало значение, защото не го обичаше, защо трябваше да има и сега?
„Защото си глупава — каза си тя. — Поглеждаш в очите на непознат мъж и виждаш там мечти за неща, които никога не биха могли да бъдат твои.“ Ричи беше неин годеник и изневерите му бяха нещо, с което щеше да живее до края на дните си. Не трябваше да позволява това да я огорчава.
След цяла вечност той се отдръпна от нея. Тя отстъпи назад и спокойно каза:
— Ще отидем ли в трапезарията? Още не съм закусила.