— Трябваше да взема още — изсумтя Алфонс и доближи леглото, ръцете му бяха отрупани с чаршафи. — Госпожа Майкълс се развика да не й пипам новото спално бельо, но успях да донеса достатъчно.
В продължение на няколко напрегнати минути двамата подпираха болния и превързваха раната му. Джена усещаше стегнатия му гръб, докато той се напрягаше да стои изправен, за да го превържат. Мускулите му се издуваха и опъваха под пръстите й. Би се справил добре в ръкопашна схватка и тя се чудеше дали нападателят му не го е изненадал. Не можеше да си представи, че могат да го надвият по друг начин.
Погледна лицето му. Върху него не личеше друго, освен изтощение. Може би докато е толкова слаб, тя ще успее да научи какво се е случило. Инстинктивно усещаше, че ако го изчака да се подобри, за да бъде разпитван, няма да научи нищо. А тя трябваше да знае. Отговаряше за безопасността на леля си и слугите. Но за целта бе нужно да се отърве от Алфонс, защото този мъж никога нямаше да проговори пред повече от един човек. Сигурна беше в това.
— Алфонс — започна тя, щом помогнаха на мъжа отново да легне. — Вече мога и сама. Ще остана да го наглеждам още известно време, а междувременно ти трябва да си лягаш.
— Милейди, не мога да ви оставя тук сама с него. — Той я погледна подозрително, сетне отправи злобен поглед към мъжа. — Ще си тръгна заедно с вас.
Смехът й бе тих и мелодичен. Не можеше да се държи грубо с Алфонс. Алфонс беше камериер на Луиджи и двамата се бяха сближили, докато гледаха болния й съпруг. Алфонс беше останал след смъртта на господаря си, за да се грижи за нея, младата вдовица.
— Алфонс, аз съм силна жена, а той — и тя махна с ръка към мъжа — е ранен. Изгубил е толкова много кръв, че не може дори да стане от леглото, камо ли да ме нападне.
— Той е прав — заговори непознатият и категоричността в гласа му я накара да подскочи. — Една дама не бива да остава насаме с мъж… особено в спалня. Без значение колко слаб е мъжът и колко силна — дамата.
— Значи това ви безпокои. — Не беше сигурна дали изчервяването му се дължи на думите й или на раната, но той се усмихваше. Това й вдъхна надежда, че може би ще й се довери, ако накара Алфонс да ги остави насаме. — По-добре не взимайте страната на Алфонс, защото няма да успея да го накарам да си легне, а той се нуждае от сън.
Мъжът неодобрително поклати глава, но не каза нищо повече. Зад нея Алфонс издаде звук, изразяващ одобрение към човека в леглото. Тя се усмихна против волята си. Мъжете все се грижеха за женската репутация — било за добро или за лошо.
— Алфонс, всичко е наред. Трябва да ставаш рано, а аз мога да спя до късно. — Тя му се усмихна, за да смекчи следващите думи: — Не искам да ти нареждам, преживели сме достатъчно заедно, за да го правя.
Възрастният мъж се намръщи, виждаше се, че желае да й се противопостави, но си тръгна, устните му бяха побелели от стискане. Щом се чу характерният звук от затварянето на вратата, Джена поклати глава, едновременно раздразнена и развеселена от упорството на слугата. Сега обаче трябваше да се грижи за по-важни неща.
Обръщайки се към болния, тя попита:
— Бяхте ли в съзнание, докато ви шиех?
Той въздъхна дълбоко и чаршафът се повдигна и спадна заедно с гръдния му кош:
— Достатъчно дълго, за да оценя майсторството ви.
— Съжалявам, сигурно е било ужасно, но нямаше как. Трябва жестоко да сте обидили някого. Ще ми разкажете ли? — Когато той не отговори, тя добави: — Утре ще извикам лекар.
— Не!
Точно това очакваше да чуе. Какво беше сторил този човек, та не можеше да си позволи дори визитата на лекар? По всичко личеше, че е убил някого. Може би бе направила грешка, че го прибра в къщата си.
— Раната ви е сериозна — започна тя, облизвайки устни, докато внимателно подбираше думите си. — Може да се инфектира. Ако се случи, не мога да ви помогна. Сигурно имате много сериозна причина да рискувате живота си, като отказвате лекар.
Той отвори очи и открито срещна погледа й:
— Така е. Не съм глупак и знам колко е тежка раната, но нямам друг избор.
Гласът му не издаваше друго освен усилието да говори. В началото доста висок, той постепенно заглъхна и тя едва можа да разбере последните думи.
— Нямате друг избор? Мисля, че преувеличавате.
Изведнъж той се надигна и я сграбчи за китката. Тя трепна и опита да се освободи, но напразно.
— Не викайте лекар — процеди той през зъби.
Инстинктът й я предупреждаваше, че е опасен човек, но в същото време виждаше, че е съвсем омаломощен. От усилието да я сграбчи и държи прикована към леглото по гръдния кош и раменете му изби пот и заблестя по тялото в златисти оттенъци под трепкащата светлина на свещите. За него това бе важно. Тя омекна.