Джена се спъна веднъж и той я подхвана, за да не падне. Веднага съжали за това. Заобленото й тяло се притисна за миг към изгладнялата му плът и той усети, че няма сили да се съпротивлява на желанието. Тихо изруга, отстрани я от себе си и престана да я подкрепя с ръка.
Джена едва не извика от болка, когато той я отдалечи от себе си и пусна ръката й. Как можеше да продължава да се заблуждава, че той все още я обича, когато дори му беше неприятно да я докосне? Не биваше да се заблуждава повече.
Изведнъж съвсем ясно осъзна, че всичко е загубено, олюля се и забави ход. Защо ли бе държала толкова много на думата, дадена на Луиджи, когато можеше да се омъжи за Джейсън? Именно любовта, а не някакви си криворазбрани обещания, даваше на човек сили да постъпва правилно. А сега Джейсън вече не я искаше.
— Хайде — каза той.
Когато този безстрастен глас достигна до ушите й, сълзите на отчаяние, готови всеки миг да бликнат от очите й, сякаш изведнъж секнаха. Тя изправи рамене. Трябваше да бъде силна.
Бързо завиха към площад „Д’Арм“ и Джейсън с потаен вид я поведе по пътеката между дърветата. Това, както и фактът, че я беше взел от маскения бал, й подсказваха, че той сигурно искаше нещо от нея. Иначе едва ли щеше да я потърси.
Е, ако той имаше нужда от нея, значи трябваше да му помогне. Макар че Джейсън не я обичаше вече, тя го обичаше. Щеше да му даде всичко, да направи всичко за него.
Предположенията й се потвърдиха, когато той спря и внимателно се огледа. Никой не се виждаше наоколо, тъй че Джейсън я заведе под тежките клони на една плачеща върба, където дори лунната светлина не можеше да проникне.
Изпълнена с очакване, Джена обърна лице към него. Под клоните на дървото двамата бяха така усамотени, сякаш бяха останали сами в някоя стая, и тя не можеше да се съпротивлява на усещането за близост, което я завладя.
Не можеше да се съпротивлява и на желанието, плъзнало сякаш изведнъж по цялото й тяло. Толкова много го обичаше и от толкова отдавна двамата не бяха оставали сами, както сега. Само до вчера тя си бе мислила, че никога няма да изпита подобно щастие. И сега, когато имаше възможност да бъде с него, срещата им приличаше на пародия. Тя бе изгубила неговата любов, защото отказа да се омъжи за него.
— Джена.
Потръпна, като чу името си. Да го чуе от неговите устни беше истинско блаженство, макар че гласът му бе напрегнат и звучеше студено. Ех, ако можеше да произнесе името й с любов! Джейсън се покашля, за да прочисти гърлото си, и тя си наложи да се съсредоточи върху думите му.
— Джена — повтори той. После млъкна и се намръщи, защото името й звучеше така естествено от неговата уста, сякаш дългите месеци на раздялата и нейният отказ да се омъжи за него вече не стояха между тях. Да показва такава слабост беше безкрайно глупаво. Сигурно трябваше да се обърне към нея с „контесо Ди Понти“, но вече бе твърде късно за това.
— Няма смисъл да си говорим със заобикалки — продължи Джейсън. — Аз съм тук като шпионин. — Постара се да не обръща внимание на това, че тя се стресна. — И те моля да не разкриваш истинската ми самоличност.
Горчиво-сладката болка, която Джена изпитваше досега, стана непоносима. Как можеше да се съмнява в нея? Мъката, която й беше причинил, като я пренебрегна снощи и днес следобед, бе нищо в сравнение с това. Тя отвърна на удара с удар:
— Как смееш да подлагаш на съмнение моята лоялност? Защо ще казвам на когото и да било кой си? Все още никой не ни е запознал официално тук. До вчера, когато ти ме остави да лежа в несвяст в краката на леля Хестър, аз дори нямах представа, че си жив, още по-малко пък, че си в Ню Орлиънс.
Удивен от нейната разпаленост, Джейсън отстъпи крачка назад. Все пак веднага се досети, че Джена е раздразнена заради намека, че би могла да го издаде. Той се бе усъмнил в нейната честност, добродетел, която тя слагаше на първо място, над всичко друго. Джейсън се разкъсваше между гнева и желанието да я разбере. Като се имаше предвид колко скъпо му беше струвала нейната честност в емоционално отношение, не беше сигурен, че в момента е в състояние да изпитва нещо друго освен ярост.
Все пак той се постара да заговори спокойно, защото знаеше, че ако даде воля на гнева си, положението ще стане по-лошо.
— Никога не съм се съмнявал в твоята дискретност, нито съм смятал, че ти можеш да ме предадеш, но все пак съществуваше прекалено голям риск да изпуснеш случайно някоя дума за мен или да ме наречеш Джейсън.