Сега Джена изпита истинско презрение към него и й се прииска да види лицето му. Но ниско увисналите клони на върбата не позволяваха това. Искаше й се да прецени чувствата му, докато произнасяше всяка дума, но това беше невъзможно. Трябваше да се примири с този студен и безразличен тон, от който кръвта застиваше в жилите й.
— Щом се страхуваш толкова много, че бих могла да те нарека Джейсън, кажи ми как се наричаш напоследък. Мога да те уверя, че щом ме осведомиш как е най-правилно да те наричам, никога няма да се сетя за другото ти име. Що се отнася до мен, онзи Джейсън, когото обичах, е мъртъв.
Острият сарказъм на думите й накара Джейсън неволно да стисне юмруци.
— Права си. Мъжът, когото твърдеше, че обичаш, но за когото отказа да се омъжиш, е мъртъв. На негово място се появи Гастон Евърли, едноок французин, който симпатизира на креолите и проявява разбиране към техните планове да освободят Наполеон Бонапарт от остров Света Елена.
Джена чу само едно — че е отказала да се омъжи за него. Дали в тази проста фраза не се криеше ключът към студеното му и неприязнено държане, което той дори не се опитваше да скрие? Дали нещата щяха да се променят, ако му кажеше, че желанието й да се омъжи за него е по-силно от желанието да живее? Беше ли възможно?
Трябваше да рискува. Това мъничко прозрение за истинските му чувства като начало трябваше да й помогне, да я накара да повярва, че причините да я напусне са много по-сериозни, отколкото тя си мислеше. Да я накара да предположи, че опитите му да я наранява и избягва за него всъщност са средство за самозащита.
Заради своето собствено бъдещо щастие и заради мъката, която навярно беше накарала сърцето му да изстине към нея, Джена трябваше да му разкрие истинските си чувства. Трябваше да забрави засега собствената си обида и да мисли само за този разярен и навярно жестоко наранен мъж, който стоеше пред нея. Трябваше да опита.
Пристъпи напред, свали качулката си и махна малката си маска. Макар че той не можеше да я види в тъмнината, Джена не искаше да има нищо между нея и него, докато му разкриваше душата си.
Стоеше само на няколко сантиметра от Джейсън. Можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му, да вдъхне лекия лимонов мирис на лосиона му.
Горчиво-сладки и съвсем неканени, спомените я завладяха: Джейсън я целува с цялата си страст, Джейсън я привлича към себе си и я държи в здравите си и сигурни прегръдки, Джейсън я люби не само с тялото си, а с цялото си същество.
Онова, което се готвеше да стори, беше правилно. Усещаше го така, както едно диво създание усеща, че идва пролетта.
— Джейсън, аз те обичам и искам да се омъжа за теб. Разбрах го след Ватерло. Касапницата и смъртта. Крехкостта на живота и силата, която любовта даваше на тези умиращи мъже. Всичко това ме накара да проумея, че нашата любов струва много повече от каквото и да е обещание. Особено ако е дадено, за да може един слаб и глупав човек да запази богатството си. — Задавяха я ридания. — Смятах, че ще мога да ти кажа всичко това, когато се върнеш. Но ти не се върна при мен. Защо? Защо Уелингтън ме накара да повярвам, че си мъртъв?
Джена затаи дъх в очакване да чуе отговора му. Цялото й бъдеще зависеше от думите, които той ей сега щеше да произнесе. Измина сякаш цяла вечност, а той не продума.
Джейсън искаше да й повярва. Тя му предлагаше рая, а той бе решил, че никога няма да го има. Само да можеше да види лицето й, да разгадае чувствата, изписани по него, но това бе невъзможно.
И способна ли беше тя да обича мъж с едно око? Беше забелязал как цялото й тяло потръпва на бала и знаеше, че тя не може да понася докосването му. Сега му предлагаше да се омъжи за нея само защото го съжаляваше. Точно от това се страхуваше. Не можеше да понесе съжалението й. Но о, какво щастие, ако тя наистина го обичаше и наистина бе решила да се омъжи за него след Ватерло и преди да види колко е обезобразен.
Джейсън хрипливо се изсмя на безумието си.
— Преди ти не искаше да се омъжиш за мен, а сега, когато останах с едно око, ми говориш друго. Затова помолих Уелингтън да ти каже, че съм мъртъв. Не исках да ме съжаляваш.
— Да те съжалявам ли? Аз не те съжалявам. В теб няма нищо, което да е достойно за съжаление. Че какво, като си загубил едното си око? Само ти се вживяваш в това. На мен ми е все едно.
Трябваше да го убеди в своята искреност. И за това имаше само един начин. Трябваше да го обича много, докато му олекне на сърцето. Трябваше да му докаже, че за нея той е същият човек, в когото се бе влюбила някога в Париж.
Джена се изправи на пръсти, посегна и привлече главата му към себе си, за да го целуне. Кожата му беше студена и влажна поради нощния въздух, а после бавно започна да се стопля под настойчивите й устни.