Джейсън с желание се остави в ръцете й, но когато телата им се докоснаха, цял затрепери и се опита да се отдръпне. Джена се вкопчи по-здраво в него, усещайки, че това е единственият й шанс да го убеди, че тяхната любов е силна и жива дълбоко в душите им.
Джейсън знаеше, че трябва да се изтръгне от прегръдката й, преди тя да е успяла така плътно да се притисне в него, че да го накара да забрави всичко друго. Но тя така силно се бе вкопчила, че само със сила можеше да я отблъсне от себе си — нещо, което той просто не можеше да направи.
С всяка секунда му беше все по-трудно да мисли за каквото и да било друго освен за Джена, която го целуваше така страстно, че всичко останало губеше смисъл и изчезваше в небитието. Джейсън вдъхваше аромата й, спомняше си за другите случаи, когато той направо го бе подлудявал. Усещаше как заоблените й гърди се притискат към неговите дори през дрехите.
Джена беше част от неговата душа. Цял живот можеше да бяга от любовта си към нея и пак нямаше да избяга достатъчно надалеч. Беше изгубен и го знаеше.
През тези няколко прекрасни секунди той щеше да си позволи да мисли, че онова, което му казваше тялото й, е истина. Само за един кратък миг щеше да си позволи да я обича с цялото си същество. Обзет от страст, изпълнен с чувство за поражение, Джейсън обви ръце около нея и с всички сили притисна към себе си гъвкавото й тяло.
Джена се наслаждаваше на неговото отдаване. Вплете пръсти в косите му и го целуна. Усети дъха на брендито, което той вероятно бе пил малко по-рано. Усещането бе толкова възбуждащо, че стомахът й се сви.
Съвсем леко отдръпна устните си от неговите и промълви:
— Позволи ми да те обичам, Джейсън.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джейсън се олюля под напора на тези думи. Сигурно нямаше предвид онова, за което той си мислеше. Да го целува в тъмното беше едно, но да се люби с него… мъж, който дори не можеше да вижда добре… не, тя сигурно не искаше това.
Но ако все пак беше така, то се дължеше на страстната й натура, която той така добре познаваше. Сигурно беше замаяна от физическото усещане за тяхната близост. Това беше единствената причина да му каже такова нещо. Но дори логиката не можеше да намали болката, която му причиниха думите й. Той беше луд да издава така чувствата си.
Откъсна устните си от нейните.
— Не ме изкушавай. Ти сама не знаеш какво говориш.
Объркана от това, че той я отблъсна от себе си, Джена опря ръце на гърдите му, за да запази равновесие. Усети как бързо се надигат и спускат гърдите му, а под дясната й длан сърцето му яростно биеше.
— Знам, Джейсън. Искам да те любя, както ти си го правил с мен много пъти.
Той простена и я отблъсна пак от себе си, ръцете му я държаха за раменете и й пречеха да се върне в прегръдките му. Беше невъзможно да направят това, което тя предлагаше. Той нямаше да й позволи да му отдаде тялото си от съжаление, а тъкмо това щеше да стане в края на краищата. А Джейсън беше горд и нямаше да може да го понесе.
Продължаваше да я държи далеч от себе си и Джена усети, че я пронизва страх. Той щеше да я изостави. Трябваше да го задържи. Знаеше, че Джейсън я обича, иначе не би реагирал така всеотдайно на целувката й. Отчаянието я подтикваше да действува.
С една ръка сграбчи гънките на доминото му, с другата го прегърна през врата, принуждавайки го да свие ръцете си в лактите или да я събори на земята. Здраво се вкопчи в него.
Повя лек ветрец, разлюля гъстите клони на върбата и под тях проникна мъничко лунна светлина. В оскъдното й сияния Джена впери поглед в него и там видя само грубото отражение на собственото си лице. Смелостта й почти се стопи, тогава устните му се разтегнаха в горчива усмивка и тя разбра истината. Джейсън я обичаше, но против волята си.
— Обичам те, Джейсън Маклена. Искам да се любя с теб. — Произнесе отчетливо тези думи, следейки за всяка промяна по лицето му.
Той се засмя — хриплив, мъчителен звук, който се изтръгна някъде дълбоко от гърдите му.
— Не лъжи и себе си, и мен. Усетих как потрепера, когато те докоснах на маскения бал. Ти обичаш мъжа, който бях преди Ватерло и дори тогава не искаше да се омъжиш за мен. Сега, когато съм обезобразен, ми предлагаш любовта си от съжаление.
Неговото отвращение от себе си я накара да ахне, но после на лицето й се появи усмивка и надеждата, която никога не беше я напускала истински, отново засия. Той се страхуваше, че ще й се стори отблъскващ. Това беше всичко. Е, тя щеше да му покаже друго. Не след дълго щеше да се люби с него, докато най-после не му стане съвсем ясно, че именно него обича и никой друг — с тялото и с душата си.