Жиро кимна.
— Някой друг път, а?
Точно сега му е времето.
— Надявам се. Трябва да се дуелирам в зори и се надявам, че няма да ми се наложи набързо да напусна Ню Орлиънс.
— О! — Жиро се надигна от креслото си и впери поглед в Джейсън. — Как така? Мислех, че дуелите изобщо не ти харесват.
— Истина е, Но още по-малко ми харесва някой да петни името на жената, която обичам.
— Ахааа… много правилно.
Джейсън отпи глътка бренди и мрачно се усмихна.
— И аз така мисля.
— Ще ти трябва ли секундант или вече имаш?
В това беше проблемът. Джейсън нямаше особено желание да се сдобива със секундант, но местният етикет изискваше двамата с Ди Понти да имат секунданти.
— Нямам.
Жиро се пресегна над малката махагонова маса, която ги разделяше, и приятелски тупна Джейсън по рамото.
— Аз ще ти бъда секундант. В края на краищата ние искаме да живееш, за да ни помагаш.
— И аз имам намерение да живея достатъчно дълго, за да го сторя. — Той не искаше Жиро веднага да разбере с кого ще се дуелира. Ди Понти щеше да пристигне тук всеки миг, а на Джейсън нямаше да му хареса той и Жиро да обсъждат бъдещия дуел в негово отсъствие. — Колкото до това да бъдеш мой секундант, приемам и ти благодаря. А утре ще дойда отново и преди да съм изпил голямо количество от прекрасното ти бренди, ще обсъдим подробностите.
Джейсън знаеше, че това обяснение е доста неубедително, но бе успявал да се справи и в по-тежки ситуации. За да подчертае, че няма време, той извади златния си джобен часовник и го погледна.
— Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. — Усмихна се многозначително на Жиро. — Нали знаеш какви са жените?
— О-о, да — кимна с разбиране Жиро. — Те са прекрасни създания, но обикновено са прекалено взискателни.
Той така естествено прие извинението му, че Джейсън изпита истинско облекчение. И побърза да се сбогува.
После закрачи по Шартр Стрийт и започна да си подсвирква фалшиво. С малко късмет всичко щеше да се подреди идеално. Дори това, че Жиро щеше да му стане секундант, можеше да му бъде от полза. Креолът сам щеше да види какви враждебни чувства изпитват един към друг Джейсън и Ди Понти.
Докато Джейсън разговаряше с Николас Жиро, Джена обясняваше на Алфонс защо е необходимо да разбере къде ще се състои дуелът между Джейсън и Ричи.
— Алфонс — подхвана тя с най-убедителния си тон, — не ме интересува какво си мислиш. Ти си мой слуга. И като такъв ще вършиш онова, което аз ти наредя, а аз ти нареждам да ми кажеш на кое място се дуелират местните хора.
— Не мога да ви кажа, милейди — с обичайната си упоритост повтаряше Алфонс. — Прекалено добре ви познавам. Вие ще отидете там.
За четвърти път поклати отрицателно глава и стисна устни.
За Джена всичко това щеше да бъде забавно, ако животът на Джейсън не бе заложен на карта. Онова, което се готвеше да каже, бе ужасно и щеше да й причини болка, но мъжът, когото обичаше повече от всичко на света, бе в опасност.
Бавно и натъртено произнесе:
— Ще ми кажеш или ще се наложи да напуснеш службата си при мен.
— Милейди! — По лицето му се изписаха едновременно неверие и мъка.
Това бе гибелно за Джена. Тя припряно пристъпи напред и умолително хвана Алфонс за ръкава.
— Моля те да ме извиниш. Но аз знам, че Ричи ще причини зло на Джейсън. Трябва да бъда там.
В очите на Джена имаше толкова мъка, че Алфонс се предаде. Той наведе побелялата си глава.
— На площад „Сейнт Антъни“, точно зад катедралата.
Тя въздъхна с облекчение.
— Благодаря ти.
А после, преди Алфонс да успее да възрази, напусна стаята. Набързо се преоблече в тъмнокафява рокля, а отгоре си сложи черно наметало. Щеше да присъства на дуела, но нямаше намерение да привлича вниманието върху себе си.
След не повече от петнайсет минути тя заслиза по стълбите, като оправяше качулката си, за да скрие по-добре косите си. Тъкмо бе стигнала до последното стъпало, когато Алфонс изникна пред нея.
— О! — възкликна тя, тъй като не беше очаквала да срещне някого на това място. Подпря ръце на хълбоците си и рече: — Какво правиш тук?
С непреклонен израз Алфонс заяви:
— Идвам с вас, милейди. По това време на нощта не е хубаво една дама да се разхожда навън сама.
Джена се намръщи, но знаеше, че е прав. В ранните часове на утрото навън не беше безопасно за сам мъж, да не говорим за жена без придружител.
— Добре — каза тя. Поуспокои се малко и добави: — Ще разчитам на подкрепата ти.
— Да, милейди — кратко отвърна той, но Джена знаеше, че е доволен.
Решиха да не пътуват с каретата. Не смееха и да яздят с коне. Ако ги откриеха, дуелът щеше да бъде отложен. И следващия път едва ли щяха да имат късмет да разберат къде ще се състои.