Приглади с ръка роклята си, мръщейки се на начина, по който високата талия подчертаваше закръглените й бедра, а всъщност трябваше да изглежда по-слаба. Неканен, образът на непознатия в Златната стая нахлу в мислите й. Щеше ли да хареса фигура като нейната? Съмняваше се.
Отдръпвайки се от огледалото, Джена плътно затвори очи. Какво значение имаше? Никога преди не се бе интересувала дали се харесва на мъжете. Нито дори на Луиджи.
И защо се връщаха спомените й за Луиджи? От смъртта му бе изминала година. Да, тя го бе обичала, но както дъщеря баща си. Той не беше голямата й любов — каквато бе съществувала между родителите й. Отдавна беше решила, че чувства като тези на майка й и баща й не са й отредени.
Засмя се горчиво, преди да успее да се спре. Всъщност това бе добре, защото й предстоеше друг брак без любов.
Безполезно беше да размишлява за нещо, което не би могло да се промени. Нейната дума беше нейната чест и тя нямаше да я опетни, като пристъпи обещанието си към Луиджи.
Но тази сутрин трябваше да свърши някои неща преди посещението на годеника си, а тя дори не бе приключила с тоалета си. Взе четката си за коса с позлатен гръб, една от малкото лични вещи, които бе донесла със себе си от Венеция, и ожесточено я прокара през косата си. Едно бързо движение и косата й бе прибрана с виолетова панделка на тила, така че гъстите къдрици с бакърен цвят падаха свободно по раменете й.
Минути по-късно тя вървеше по коридора към стаята, където лежеше неканеният й гост. Спря отпред и тихо почука. Секунда по-късно Алфонс излезе, затваряйки вратата след себе си.
Кимайки към вратата, Алфонс каза:
— Трябва да сте му дали конска доза приспивателно, милейди. Спа като пън, не го чух да издаде и звук. Ей сега се размърда. Отивам да взема приборите си за бръснене. Който и да е, ще му дойде добре да се поосвежи.
— Да — измърмори Джена, — Луиджи винаги се чувстваше по-добре след бръснене. Междувременно ще видя как е нашият гост. И кажи на Майкълс да наеме още прислуга. — Тя погледна разбиращо Алфонс.
Не го изчака да тръгне, а влезе в стаята. Завесите не бяха дръпнати и бе толкова сумрачно, че трябваше да изчака, докато привикнат очите й. В камината гореше слаб огън, голямото кресло беше придърпано близо до леглото. Джена тръгна към него.
Мъжът се бе проснал напреко на кревата и завивките се бяха усукали около кръста му, оголвайки останалата част от дюшека. Единият му крак висеше отстрани. От мястото си можеше да види, че прасците му са добре оформени, а стъпалото му е дълго и тясно, с висока извивка. Крайник на благородник.
Тя се усмихна, мислейки си колко ли е неудобно да се спи в едно легло с него. Сигурно тази, която споделяше нощите му, редовно се озоваваше на пода. По навик посегна да го завие. Преди да успее да го стори, той се размърда. Тя се взря в лицето му. Очите му бяха отворени и я гледаха преценяващо.
— О — каза тя, отдръпвайки се назад, — не знаех, че сте буден. Алфонс отиде да донесе вода и бръснач. Как се чувствате? Той каза, че сте спали непробудно. — Смущаваше се — нещо, което не й се бе случвало никога досега. Този мъж разклащаше равновесието й. Може би защото бе загадка, каза си тя.
Усмивката му разкри силни равни бели зъби.
— Подскочихте тъй, сякаш видяхте самия дявол. Съжалявам, че ви стреснах. Чух шумоленето на поли и си помислих, че може да сте вие, понеже лакеят ви не си пада по фустите.
— Можеше да е икономката — отвърна тя. Чувството му за хумор я забавляваше.
— Би могло, но тя стъпва по-тежко от вас.
Тя присви очи. Беше доста проницателен.
— Интересно е, че сте забелязали нещо толкова дребно. Сигурно работата ви изисква от вас да обръщате внимание на подробностите.
Усмивката му се стопи.
— Да, така е.
— Все още не желаете да ми кажете нищо — каза тя, без да се старае да прикрие нетърпението в гласа си. — Поне си кажете името, за да не ви наричам „непознатия“ или „мъжа“.
— Джейсън.
Тя бе толкова ядосана, че му се сопна:
— Джейсън кой?
— Мога да ви кажа само толкова, освен ако не искате да ви излъжа. Предпочитам да не ви лъжа.
Очите му я гледаха открито. Бяха красиви, издължени очи с тежки клепачи, гъстите мигли ги обрамчваха и привличаха вниманието към зелените ириси, в които танцуваха златисти точици. Очите му й говореха за доверие и изпълнени обещания и това я изплаши повече, отколкото неочакваната му поява пред вратата й, защото й даваха надежда за… за какво?
Това беше лудост. Сигурно не бе съвсем наред, щом можеше да прочете в един поглед повече, отколкото би могла да види там. Той не се интересуваше от нея, а дали тя искаше да се грижи за него, докато оздравее. Не се интересуваше от него освен като болен. Каквото и да си бе помислила, че й казват очите му, беше си въобразила.