— Досаден африкански изгнанико! — изрева съдията Рейни с гневен глас. — Друго не знам ще направя ли, но още утре отивам в съда, ще искам да ти издадат заповед за депортиране. Ще те лашнат някъде в Африка на такова затънтено място, че докато си жив, няма повече да видиш изгрева на слънцето. Пречиш ми в живота цели трийсет години, до гуша ми дойде.
— Истина е, мистър Майло, стараех се каквото ми кажете туй да правя. И съм ви благодарен, дето ме оставихте да се грижа за вас.
Сам намери чорапите на съдията и дръпна завивката. Успя да му обуе единия, но Рейни го изрита от леглото. Като се наведе обратно, той сключи здраво ръка около крака на съдията и му нахлузи и другия чорап. Без да го изпуска, Сам му наниза крачолите на панталоните.
— Абе, ти не чу ли какво ти казах, Сам Моксли? — викна съдията Рейни, запъхтян и запотен от напрежение. — Казах, че от твоето досадно пречкане ми е дошло до гуша. Къде е казано, че цял живот съм длъжен твоите гозби да ям? Нито пък ми е много приятно, като ме задърпаш да си съблека дрехите, че да ги гладиш. И още нещо — никак не ми харесва начинът, по който всяка сутрин ми дърпаш завивките и ме караш да ставам за закуска.
Сам закопчаваше ризата на съдията Рейни.
— Да, сър, чух ви, мистър Майло. И на всяка думица ви вярвам… Говорете си, както си щете. А сега нищо не искам от вас, само се изправете, да ви напъхам ризата в панталоните. И не си пъчете корема, че не мога да ви нанижа колана. Бързам, защото трябва да си вървим. Ето ви вратовръзката — ако искате, сложете я, ако не искате, ще я нося в джоба си. А да щете да ми кажете какво сторихте с обувките, когато ги изухте? Тозчас ще ги открия и ще ви ги обуя.
— Изненадана съм от тебе, Майло — обади се Джени от прага. — Не мислех, че можеш да се оставиш тъй да те подмятат разни като тоя тук. Ти гръбнак имаш ли, нямаш ли?
Малчо Гудунли се бе довлякъл на вратата до Джени да гледа.
Сам намери обувките на съдията Рейни под леглото. Като го обу и привърза здраво връзките, той му помогна да си облече палтото.
— Досаден чернокож! — изсъска съдията Рейни, изправил се напълно облечен сред стаята. — За последен път ме измъкващ отнякъде по тоя начин, посред нощ. Утре първата ми работа е да ти извадя удостоверение, че си доказано умопобъркан. С това ще те пратя там, дето трябваше да си от трийсет години. Моя си е грешката, че досега не съм те изпратил в щатската лудница.
— Приказвайте си, каквото искате, мистър Майло. Хич не ме интересува. Толкоз пъти сте ги разправяли тия, че съвсем точно знам, кое какво значи. В миналото никога не са ме взимали за луд, тъй че и сега едва ли някой ще повярва.
Стиснал здраво съдията Рейни за ръката, Сам го поведе от спалнята към антрето. Джени и Малчо ги последваха до стълбите.
— Просто не мога да разбера защо за бога оставяш Сам Моксли тъй да те разиграва — звучно се завайка Джени, когато двамата заслизаха по стълбите. — А кой знае, може и сам да си го измислил, за да не можеш никъде цяла нощ да останеш. И как иначе, никой не би си представил, че мъж като тебе няма да се застъпи за правата си. Каквото и да е, и аз не обичам тъй да ме захвърлят, особено след като ги приготвих вечеря и разчитах, че ще останеш. Сега излиза, че ме е сполетяло още едно от моите изпитания и страдания. Изглежда, ще трябва и аз да си потърся привилегиите — след всички тия неприятности…
С овчи израз на лицето съдията Рейни тръгна по стълбата, следвайки Сам. Той отбягваше пронизващия поглед на Джени и мълчеше. Сам пое шапката му и после му помогна да си облече палтото.
Джени и Малчо бяха вече слезли. Малчо трескаво се покачи на един от столовете и се изправи на пръсти, нищо да не изпусне.
Преди да излезе от къщата, съдията Рейни се извърна да погледне Джени, но като видя колко е ядосана, дума не обели. Тя се готвеше нещо да рече, но в този миг Сам го изблъска навън и затвори вратата зад гърба му.
Джени остана след тях вторачена във вратата, на кръглото й месесто лице бе изписано изумление. Неочаквано тя се наведе, грабна една от саксиите си и с все сила я запрати към вратата. По пода се разсипаха късчета от натрошената саксия и от разцъфналото цвете.
Без да погледне какво е сторила, Джени загърна плътно розовия халат около тлъстите си бедра и се заизкачва нагоре. Неизминала и половината стъпала, тя се спря и погледна назад. Малчо я наблюдаваше с кисела, но жадна усмивка.
— Не мога да разбера какво става — плачевно продума тя, — но колчем реша да се покажа с голямо сърце и някому да докажа, че го уважавам, все тъй ще стане, че нищо не излиза. И това ми е една от сладките слабости.