— Вечерях, преди да тръгна — каза проповедникът Клъф. — Повече нищо не мога да хапна. — Той почна неспокойно да кръстосва стаята напред-назад, нетърпелив по-скоро да остане сам. — По начало не съм от много яшните.
— Тогава можеш да прескочиш само за едно кафе. — Стенли намигна. — Има няколко млади и засукани келнерки, като седнеш на бара очите ти право в тях.
Проповедникът Клъф се извърна и стрелна Стенли, но замълча.
— Ако ти трябва нещо — рече Стенли, приближавайки се до вратата, — дрънни по телефона.
Проповедникът Клъф едва преглътна.
— Ако пък ти се гледа телевизия, пусни си. Не се плаща допълнително. — Като обърна глава към ъгъла, Стенли продължи. — А дотрябва ли ти външен номер, вдигаш телефона и въртиш. Сложих си тази нова телефонна централа, понеже някои от по-деловите ми гости не желаят да им се подслушват служебните разговори. Разбира се, при междуградски разговори ме уведомяват от телефонната компания да си прибера таксата. Тебе, знам, няма да безпокоя, ти и без това едва ли ще водиш междуградски разговори.
— Не, толкова далече с никого няма да говоря — побърза да каже проповедникът Клъф.
— А сега — най-сетне рече Стенли и отвори вратата — да се връщам в канцеларията. Може някой да е дошъл за стая, а мен такива не ми се изпускат, да си дават парите по другите мотели. В тая работа е важен всеки долар. По шосето има толкова много мотели, че всяка нощ от годината борбата се води на живот и смърт. — Стенли излезе, притвори вратата и миг след това широко я отвори. — Знаех си, отче Клъф, имаше нещо много важно да ти казвам. Ако ти се приказва и няма с кого, намини към канцеларията. Не се стеснявай, зная колко скучно може да ти стане, като киснеш в стаята сам. Та… като ти доскучае, прескочи при мене. Там съм до полунощ.
Когато най-сетне вратата се затвори и проповедникът Клъф се увери, че Стенли Причърд си е отишъл, той седна на леглото. Погледна си часовника, после блестящия нов телефон върху масичката до леглото. Още не решил какво най-много му се иска, той се сети за разказа на Стенли Причърд — мъжа и жената, които се отбили в мотела предишната нощ. По-добре изобщо да не беше му разправял това.
Изправи се, нервно прекоси стаята няколко пъти и в този миг от съседната стая долетя женски смях. Той спря и внимателно се ослуша. И колкото по-дълго слушаше безгрижния смях, толкова по-неспокоен ставаше. Опита се да си я представи как изглежда и какво върши, но в това време смехът премина в момичешко кикотене. Разтреперан, спря пред леглото и го погледна. След миг се хвърли напред, просна се върху него и посегна за една от възглавниците. Затвори очи, зарови лице в нея и я блъсна с все сила.
След малко, още по-смутен отпреди, се надигна и отново погледна часовника. Наближаваше осем.
— Ще се обадя — рече той гласно. В началото се боеше от желанието си, но сега, като чу гласа си, куражът му се върна. Застана откъм широката страна на леглото, взе телефонния указател и запрелиства страниците. — Зная какво върша ще го извърша!
Когато пое слушалката и завъртя намерения в указателя номер, ръцете му трепереха. От другата страна няколко пъти иззвъня и най-после, сякаш седнала до него, той чу гласа на Бети Уудръф. Знаеше какво точно иска да каже, но езикът му пресъхна и се втвърди, помъчи се да говори, но се уплаши, че ако не продума веднага, тя може да затвори телефона.
— Мис Уудръф … Бети … Мис Уудръф — едва изрече той отпаднал.
Сега гласът й прозвуча като от хиляди мили — питаше кой се обажда.
— Аз съм, Том — невинно каза той, като се стараеше да говори със самоуверен тон. — Аз съм, аз съм Том, тъй се наричам. И ви позвъних, защото… защото искам да ви видя … и то веднага!
Треперенето на ръцете му изведнъж обхвана и раменете — тя го бе попитала за цялото му име! Единственото презиме, което му идваше на ум, бе неговото собствено, а знаеше, че разбере ли кой всъщност се обажда, тя никога не би дошла в мотела.
— Наричам се Том, това съм аз — Том — отчаяно рече той. — Всички ме познават. И вие ме знаете Том!