— Всичко това е вярно, зная — рече съдията Рейни. — Но днес какво стана? Още не си ми казала.
— Нещата се трупат, Майло. Днес едно, утре друго, цяла година. Тия от Суровия кръст все се тупат в гърдите, че живеят като верующи, но не остана долна приказка и долна постъпка — всичко опитаха, да ме махнат от къщата ми. Заговорим ли за тия неща, разправят, бог им бил казал, че моето място им трябвало за пристройка, тук да издигнат неделно училище, че съм осквернявала вече определената за тях свята земя. Какво ли не правят да им повярвам, че постъпките ми до една били за грях и за срам. Казвала съм, повтаряла съм — искат ли да ми вземат имота, да ми го платят. А те и един долар не предлагат. Съглася ли се, казват, щели да ме приемат в братството, да ми спасят душата, а пък аз за отплата да си подаря имота на Суровия кръст и да заживея, сигурна в задгробния живот. Беше време, бях и аз добра методистка, на църква ходех, но как един не се помъчи да ми измъкне имуществата, как свещеникът веднъж не ми обеща спасение на душата, ако припиша всичко на църквата. След туй ходех да слушам проповеди в Църквата на Истинната вяра и всеки път пусках четвърт долар в касичката. Но един път проповедникът поиска да отида на разходка с него в гората. Щом стигнахме гората, натисна ме, дига ми роклята и вика, че отсега нататък нямало нужда да пускам пари в касичката, само да му направя кефа и готово Иначе, общо взето, и методистите, и тия от Истинната вяра се отнасяха с мен честно и почтено, но като се научих да не смесвам религията с личния си живот, в църква повече не стъпих.
— Джени — напомни съдията Рейни, — тоя път за какво ти приказваха?
— Ще ти кажа, Майло. Нали трябваше да стигнем дотук. Още малко остава. Всеки в Солисо знае, че съм бедна жена на средна възраст, която нищичко не може да припечели, освен дето си дава стаите под наем, няма си близък човек, на когото да се опре, и това е. Тази къща ми е всичкото на света, а една жена като мен, за да има стаи под наем, всичко на себе си дължи. От двайсет години я имам — бях още младо момиче и в ония дни сама си изкарвах прехраната, отделях, колкото мога. Като поостарях, вразумих се за живота и парите почнаха да се трупат по-бързичко. Ето защо успях да си изплатя ипотеката и къщата стана моя собственост, без дългове, без нищо. Живея тук много преди да дойдат ония от Суровия кръст, дето само крещят думи от Светото писание, много преди да издигнат църквата на границата с имота ми. И ако някой трябва да се оплаква, това съм аз. Сам знаеш, издигнаха църквата толкоз близо, че сега от сутрин до вечер кухнята ми слънце не я вижда. Не ме е страх, ще отворя уста и наляво и надясно ще разправям как верующи вършат греховни и срамни неща.
Телефонът в антрето пронизително иззвъня и отекна силно из цялата къща. Продължаваше да се звъни, когато Бети Уудръф се спусна тичешком по стълбите от стаята си на горния етаж.
Както обикновено в този час на деня, Бети беше с черни кадифени панталони, впит пъстър пуловер и бели обувки с нисък ток. Беше двайсет и четири годишна, нежна, средна на ръст, изправена, с твърди закръглени гърди и бухнала коса. Имаше голяма и налята уста и когато се усмихнеше, сините й очи ставаха жадни и още по-светли. Дрехите й — пола или панталони — бяха всякога спретнати и грижливо подбрани, за да подхождат най-добре на леко мургавата кожа и червеникава коса. Изглеждаше много по-млада от годините си, но тъй като си въобразяваше, че трябва да има вид на по-зряла, на излизане от къщи слагаше големи очила с тъмни рамки. Както и трябваше да се очаква, мъжете по улицата обикновено се изненадваха, и то приятно, от нейната сериозна и прилежна външност и повечето я питаха не е ли учителка.