Джени въздъхна дълбоко, облегна се и скръсти ръце над стомаха си.
— Това е вече друго. Кажи на Майло, че веднага пристигам, само да свърша една работа. И да не си посмял да му кажеш какво си приказвахме преди малко!
Малчо се върна и мърморейки, се покатери на стола си.
— Май че пак на чужд език ти е говорил Рейни, а?
— Нарече ме „заплаха“, „несъвършена заплаха“ или нещо такова.
— А ти защо се тревожиш? Майло чисто и просто се чуди как да покаже, че те обича.
— Тия дни ще му измисля на моя език две-три думи, Ще се скапе от гняв.
Питайки се какво ли иска да й каже съдията Рейни, Джени почна нервно да барабани с пръсти по облегалката на креслото.
— Ще ми дадете ли стая, мис Ройстър? — обади се Лоана.
Отново засмян, Малчо залюля нозе под стола.
— Какво да ти кажа — почна Джени, погледна Лоана и кимна, — не ми се виждаш лошо момиче. Затуй реших да ти дам стая.
— Благодаря, мис Ройстър — начаса отвърна Лоана.
— Но трябва да ми обещаеш нещо, всъщност две неща.
— Какво?
— Искам да ми обещаеш всяка нощ да си заключваш вратата. Тоя тука, Вийзи Гудулин, е особен квартирант. И това, че е мъничък, хич не му пречи да се сеща за мъжки работи. По никой начин не искам да чувам прибягвания от стая в стая и по етажите. Такива не мога да ги понасям. Второ, трябва да ми обещаеш, че ако ходиш с други мъже, те ще идват тук, в тая стая ще си правите срещите, или ако рекат вън, та вън, да те водят на кино или нещо подобно. Напоследък станаха едни неприятности, та ти казвам веднъж завинаги да сме си наясно.
Лоана хвърли мигновен поглед към Малчо и после обърна очи към Джени.
— Каква е тая ваша къща? — смутено попита тя.
— Високопочитан дом — отсечено каза Джени, малко засегната. — И от сега нататък само за добри момичета.
— Надявам се, не ме мислите за друга — насила се усмихна Лоана. — А и аз не бих останала в къща, която не е порядъчна.
— Ако знаеш, душице, колко се радвам да чуя това! Не ти остава нищо друго, освен да докажеш каква си — Джени се изправи. — А сега да бързам. Имам да ходя на едно място и не бива да закъснявам. Не се безпокой. И в наема съм почтена. Можещ да ми се довериш, няма да ти взема повече, отколкото трябва. — Джени се обърна и повика Малчо с глава. — Вийзи, заведи Лоана в празната стая срещу Бетината, покажи й банята. Но да внимавате: като се качите горе, много да не шумите — само да сте посмели! — Не искам да будим Бети, нека се наспи. И още нещо, Вийзи, като си свършиш работата горе, веднага се връщаш и сядаш да гледаш телевизия. И да не си мръднал оттук. Ако ти се доспи, преди да съм се върнала, опъни се на креслото и си дремни. Помни добре: додето не се върна, да не си припарил горе!
В подножието на стълбата Джени дочака Лоана да си донесе куфара. Малчо бе изкачил половината стъпала, когато Джени ненадейно улови ръката на Лоана.
— Почакай — и я погледна в ярката светлина.
— Какво има? — неловко попита Лоана, затаи дъх и остави куфара на пода. — Защо ме гледате тъй?
Джени не откъсваше от нея проницателни очи.
— Искам нещо да узная — бавно изрече Джени. — Питам се, не са ли те вземали някога за мулатка, за негърка?
Устните на Лоана се разтрепереха.
— Долу беше зле осветено — продължи Джени и не можах да те видя добре. А тук е светло.
— Защо питате? В очите на Лоана бликнаха сълзи и тя прехапа устни. — Защо?
— Не зная защо — каза Джени. — Не зная защо те попитах. Дойде ми просто наум.
— Нали ви казах — бързо изрече Лоана, мъчейки се да не заплаче, и отново прехапа устни. — Не биваше да питате.
Джени я погали по ръката.
— Миличка, сега съжалявам — тя се приближи до Лоана и я потупа, — съжалявам, защото не исках да те тревожа. Все плещя каквото ми дойде в главата, плещя, пък после съжалявам. Никога не съм виждала индианка и затуй ми беше интересно. Голяма работа, всеки може лесно да сбърка — в наше време мулати, колкото щеш, и все никнат нови.
Лоана се дръпна назад и ръката на Джени увисна.
— Каквато и да съм, гордея се — троснато рече тя — Няма значение каква съм, индианка или негърка, горда съм. Горда съм като вас, като всеки бял по света.
Лоана вдигна куфара и изтича по стъпалата. Още не стигнала втория етаж, тя се разплака. Малчо я чакаше да й покаже стаята в дъното на коридора.
Джени остана в подножието на стълбата, додето Лоана се изгуби от погледа й. Очите й се бяха налели и за да види накъде ще тръгне, трябваше да ги изтрие с ръка. После навлече палтото и излезе от къщата.
IX
Съдията Рейни наля в чашата щедра доза царевично уиски без вода и я подаде на Джени. Вътре плаваше бучка лед.
— Да не си увиваш кълките с кожи, Джени — обясни тържествено той. — От това ще ти поникне ореол около главата. Тъй искам да те виждам.