— Кучи син!
— Наричай го и кучи син, и фанатик, и подстрекател, и каквото щеш го наречи, фактът си е факт: притежава способността да влияе на умовете и чувствата на простите хора. А в Индианола простите хора са девет пъти повече от другите. Помня го от едно време — колко пъти е налагал волята си над тълпата. И всичко става гладко, като по часовник. Не е мъчно да курдисаш такъв часовник.
Когато надигна чашата и на един дъх изпи останалото уиски, ръката на Джени потрепваше. Съдията Рейни напълни и двете чаши.
— Не зная какво да мисля — рече Джени и с прикован в съдията Рейни поглед, объркано заклати глава. — Знам, трябва да те послушам, защото си адвокат, защото си ми приятел, но как сега да се покажа подла и да изхвърля Лоана от къщи?
— Така ли се казва? — попита той. Джени се усмихна.
— Лоана, Лоана Нилей. Нали е чудесно име за момиче?
— Звучи прекрасно — съгласи се той.
— Тя самата е прекрасна. Прибрана, възпитана. Да видиш само каква приказна черна коса има, как блести и святка! Пред нея моята одъртяла козина… сякаш котки са я драли.
— Хайде, хайде, Джени, не говори тъй за себе си — намръщи се съдията Рейни. — Откъде е това момиче?
— От Дженкинстаун, областта Палмето.
— Помня, в Палмето едно време имаше много индианци. И в Индианола имаше. Нали затуй нашата област се нарича така. И Солисо е индианско име. Дошли белите заселници, присвоили земята на индианците, но името запазили.
— Лоана каза, че дядо й бил индианец.
— А какво търси в Солисо?
— Канцеларска работа. Две години учила в търговското и разбирала тая работа. Казах й да провери в газовата или електрическата компания, в съда…
Съдията Рейни я прекъсна с махване на ръка.
— В Солисо никога няма да намери такава работа. И дума да не става! Особено пък след като Дейд Уомак вдигне шум. Ако е за домашна работа — да чисти, да готви и да живее в покрайнините, — да, тогава неприятности може и да няма. Посъветвай я, ще й бъде от полза.
Джени дълго време не откъсна очи от догарящите въглени в камината. Миглите й замислено трепкаха.
— Понякога се срамувам от собствената си раса — ненадейно каза тя, сключи ръце под корема си и го приповдигна. — Няма никакво съмнение, от белите по-големи мерзавци не съм виждала!
— Недей, Джени — навеждайки се, каза съдията Рейни и я потупа по ръката, — не се впрягай в тревоги за такива работи. Не е за пръв път в Солисо и няма да е за последен. Каквото и да мислиш, има известни неща, които не могат да се променят по наше желание. С едно щракване на пръста не можеш изби предразсъдъците от главата на човек като Дейд Уомак.
— И аз като него имам право на собствени чувства и мнение!
— Може би го имаш, Джени, но нямаш неговата власт, за да го прилагаш в действие.
— Говориш, Майло, като че и ти си на негова страна.
— Не, не съм на негова страна. При дадените обстоятелства курсът ми се диктува от разума, затова те и съветвам. Търпимостта в расовите отношения, за която говориш, все някой ден ще настъпи, но няма да е утре. А дотогава…
— Аз мисля за сега, не за бъдещето — решително заяви тя. — И никой не може да ме разубеди.
— Какво искаш да кажеш, Джени?
— Реших: няма да гоня момичето от къщи само защото тъй искал Дейд Уомак! Празни приказки не приказвам. Най-напред беше Вийзи Гудуили — опитаха се да ме накарат да го изхвърля; после се заловиха за Бети Уудръф, сега Лоана Нилей. Ще й защищавам правата, както защищавах Вийзи и Бети. Стига да поиска, Лоана може да си излезе, но аз няма да я изпъдя.
— Чуй ме, Джени! Сега положението е коренно различно, а и по-сериозно. Няма нищо общо с моралните прегрешения. Нашите хора свикнаха да понасят някои неща, но…
— Моя си е къщата, мое си е правото да…
Телефонът на масата остро иззвъня. Съдията Рейни сепнато се изправи. Преди да посегне за слушалката, погледа телефона и челюстта му нервно се изкриви. Тъкмо да звънне повторно, той се обади:
— На телефона Майло Рейни.
— Здрасти, Майло. Обажда се Дейд Уомак. Рейни погледна Джени и бързо отмести поглед.
— Здравей, Дейд — самодоволно каза той. — Радвам се, че се обаждаш. Как си? Как е семейството, добре ли са всички? Как се чувствува мисис Уомак тази вечер?