— Чудесно, Майло, чудесно. По-добре не сме били. А ти?
— Още съм сред живите, Дейд.
— Чудесно, Майло, чудесно. Да не забравя, обадих се да питам не искаш ли през другата седмица да дойдеш с мен за бекаси. Казват, тия дни в Палмето много ги имало, на посока да стреляш, ще улучиш. Само като си представя как клечат на тлъстите си трътки, а аз стоя тук, лошо ми става. Ще викнем Бърдж Кобър и Хари Дръмънд, да не е празна колата. Пък, нека и те един път бъдат полезни и осигурят някоя и друга бутилчица уиски, а? Какво ще кажеш, Майло?
— Много добре, Дейд. Прекрасно! Откога и аз искам да се откъсна от канцеларията и да подишам малко чист въздух сред природата. Обади се кой ден искаш да отидем. Ще трябва да си купя патрони.
— Чудесно, Майло, чудесно. Ще ти звънна в началото на седмицата и ще се уговорим за деня.
— Ще чакам да се обадиш. Лека нощ, Дейд. Готов да се усмихне, съдията Рейни се наведе към масата да остави слушалката.
— Момент, Майло, щях да забравя. Искам да те питам нещо.
Рейни се отпусна в креслото, а началото на усмивката безследно изчезна.
— Какво има, Дейд?
— Интересно дали си успял да говориш с Джени Ройстър. Нали се сещаш, става дума за чернокожото момиче, вече ти говорих. Сега вече е късно да я гоним посред нощ от къщата на Джени, но утре рано-рано да се изнася и до залез слънце да е напуснала града. Поприказвай с Джени Ройстър, обясни й колко е сериозно, да разбере. Стига й колкото е живяла в нашия край — досега е длъжна да знае какво мислят белите в Солисо и как постъпват в такъв случай. Д жени Ройстър е твоя клиентка, зная, и затуй ще ми е много неприятно, ако се случи нещо, в което и ти лично ще си замесен. Прави, каквото знаеш, Майло, важното е Джени Ройстър да разбере, че в нашия град не е позволено да се заселват негри. Ясно ли е, Майло?
— Ясно, Дейд.
— Чудесно, Майло, чудесно. Звънни ми утре, като свършиш работата. А сега лека нощ, Майло, лека нощ.
— Лека нощ, Дейд.
— Какво ти каза? — нетърпеливо попита Джени, когато съдията Рейни остави слушалката.
Съдията Рейни се приведе и зарови машата в пламъците на камината. Изглеждаше отпаднал и остарял, светлината на огъня чертаеше дълбоки бръчки на лицето му.
— Какво ти каза, Майло? — настоя Джени.
— Слушай, Джени — бавно почна той, — зная какво ти е, зная, че не искаш да изхвърлиш момичето и се възхищавам от тебе. Ако бяха всички като теб, в колко добра страна щяхме да живеем! Но искам да ти кажа, че според мен най-разумно е още утре да й покажеш вратата и то преди залез. Всъщност настоявам. На времето съм бил свидетел на такива неща, че сега, на моята възраст, нямам намерение да греба срещу течението — той се обърна и я погледна остро. — Джени, отърви се от нея, изхвърли я още утре, преди залез слънце. Джени, чуваш ли ме?
Джени мълчеше, стиснала до синьо устни.
— Чуваш ли, Джени?
— Да, Майло, чувам.
— Е, и?
— Не!
Сам Моксли влезе в кабинета и изтърси пепелта от решетката на камината. След това, като дрънкаше шумно с лопатката и влачеше нозе пред огнището, хвърли в огъня още въглища. После се изправи с уморена въздишка, погледна замислено часовника и заклати глава, шепнешком броейки часовете. Като мърмореше неразбираемо и все така безгласно, той се отправи към вратата. Минавайки покрай стола на Джени, Сам обърна глава и я погледна тъй, сякаш е чужд човек, когото вижда за първи път.
X
Минаваше дванайсет, когато Джени излезе от голямата бяла къща на съдията Рейни в горния край на Морнингсайд стрийт и бавно се запъти в стихналата нощ към дома. Вечерната влага се беше разнесла и сега над улици и градини се стелеше тънка, мръсна мъгла.
Джени живееше само две пресечки по-надолу и когато съдията Рейни й предложи да я изпрати за по-сигурно, тя заяви, че иска малко да се поразходи. Той не се съгласи, твърдеше, че не бива по това време да се движи сама по улиците, но Джени настоя и той я придружи само до пътната врата.
В този час почти всички къщи от двете страни на Морнингсайд стрийт вече спяха, но уличните фенери по ъглите светеха ярко и Джени не виждаше защо трябва да се бои, че е закъсняла. Освен това беше все още твърде разтревожена и смутена от заплахите на Дейд Уомак, както и от настояванията на съдията Рейни да не позволява на Лоана Нилей втори път да преспи у дома й, че дори време не й остана да се страхува.
Като отмина потъналата в сянка църква на Суровия кръст, отчасти скрита зад бухналите дъбове, Джени стигна къщата си и заизкачва стъпалата. Не направила и две стъпки, тя чу на верандата трескаво прибягване на нозе, в дъските скръцна отместен стол. Изненадана от този шум, едва сега изпита страх и спря на място. Сърцето й развълнувано заподскача и първата мисъл, която й дойде, беше за колко време биха се притекли съседите, ако ги извика на помощ.