Изправена на стъпалата, като се колебаеше какво да стори, Джени съзря, че от стола към нея приближава човек. Лампите в антрето и хола светеха, но тяхната светлина едва се процеждаше на верандата. В началото си помисли, че Малчо Гудуили я чака да се върне от съдията Рейни, но като различи едрата, масивна фигура на мъж, когото не можа в тъмното да познае, тя наистина се уплаши.
— Кой е? — извика тя и се втурна по стъпалата да достигне по-скоро вратата и се намери в безопасност. — Какво правите тук?
След случилото се у съдията Рейни единственият човек, за когото можеше да си помисли по това време на нощта, бе Дейд Уомак. Вече съжаляваше, че не остави съдията да я изпрати до къщи.
— Кой си ти? — повторно извика тя. Джени бе застанала вече до вратата. — Дейд Уомак, ти ли си?
— Не, мис Ройстър, аз съм, Монти Биско. Открехна вратата и ярката светлина от антрето обля Монти Биско. Не бе го виждала кажи-речи цяла година и беше забравила какъв огромен и снажен е той. На дясната му буза забеляза стария белег от футболна обувка. Монти я гледаше с колеблива усмивка на широкото си лице.
— Казвам се Монти Биско, мис Ройстър, не ме ли помните?
Тя отвори вратата още по-широко и стъпи на прага.
— Какво търсиш в моята къща по това никакво време? — сопнато попита тя. Като разбра, че е той, успокои се, но от вълнение все още се задъхваше. — Изкара ми акъла, Монти Биско. Какво ти е хрумнало? Какво искаш?
— Мис Ройстър, не исках да ви плаша — дрезгаво се извини той. — Честна дума, не исках. Съжалявам. Искам да си поприказваме, мис Ройстър. Откога ви чакам да се приберете. Много е важно.
— Можеше да почакаш да съмне, че е по-прилично, а не да се мъкнеш среднощ и да ми смръзваш кръвчицата.
— Не можех да чакам. Налага се да ви говоря още тази нощ.
— За какво?
— За Бети Уудръф.
— Какво за нея?
— Нали Бети живее у вас, помислих си… Джени разтвори цялата врата. Сега вече дишаше спокойно и го гледаше строго на ярката светлина. Той ту скриваше ръце дълбоко в джобовете си, ту бързо ги изваждаше.
— Ти, изглежда, имаш нерви като на пощуряло магаре, Монти Биско. Да идваш тук, след като най-безобразно се отнесе с бедното момиче преди една година! Излиза, че нямаш капка ум в главата си, щом не те е срам да идваш в тази къща, след като духна на Бети под опашката и се ожени за другата учителка. Сега поне можеш да оставиш Бети Уудръф на мира. За какво ще говорим? Сега и без това нищо не може да се промени. Късно е. Каквото си направил — направил!
— Миналата година ме хванаха натясно, мис Ройстър. Такава е истината. Не успях да предотвратя нещата. Не ви лъжа. Повярвайте, мис Ройстър. Трябваше, трябваше, защото иначе щяха да ме изхвърлят от училището. Ако им беше казала…
— Кой да им каже?
— Ако Мейрита беше обадила на директора, че е бременна от мен… Самата истина, мис Ройстър, кълна ви се!
— Искаш ли още една истина? Слушай, Монти Биско! Можеше друго да сториш.
— Какво друго, мис Ройстър?
— Можеше вместо с другата учителка същата работа да свършиш и с Бети Уудръф, ето какво!
— Де да беше станало тъй, мис Ройстър! — каза той. Сведе поглед и затътри тежката си обувка по верандата. — Колко пъти се мъчех да обясня на Бети, но тя не искаше и да чуе.
Джени се изсмя.
— Да обясниш! Да обясниш! Обяснявай! От какво според теб са направени момичетата — от уши? Може да си голям футболен треньор, да си як като млад жребец, вързан в яхъра, но в тая глава, дето я носиш, няма и капчица разум. Не можеш ли нещо друго да измислиш? А ти — обяснения! Приказваш, приказваш, обясняваш, а тя — какво да чака тя, а? Да се оправи времето? Ако един път за разнообразие си беше използвал тиквата и бе показал два грама мъжко достойнство, тя веднага щеше да се съгласи. Дано поживееш повечко, един ден ще научиш, че когато едно момиче ходи с някого, очаква от него и нещо друго, не само приказки. Инак ще си стои в къщи, букли ще навива, книжки ще чете. Откак се е върнала тази есен в Солисо, Бети Уудръф се запозна със сума мъже, и то не за да им слуша приказките.
Монти сви неловко рамене и зарови ръце в джобовете си.
— Нали и аз за туй исках да говорим, мис Ройстър — продума той и продължи неспокойно да свива плещи. — Точно за това. Нека вляза, само за малко… — и той пристъпи към прага.
— Не знам дали да те пусна — с подозрение каза Джени, без да изпуша из очи неговите неспокойни движения. — Не знам разумно ли е. Освен това с приказки нищо не можем промени.
— Но аз искам да ви говоря, мис Ройстър, и не ми е удобно да ви държа права на верандата. Да седнем някъде, да ви кажа…