Бъд Парди отново застана пред нея и този път вдигна ръка, което значеше, че няма да я пусне по-навътре. От грамофона продължаваше да се носи гръмка музика, но смехът и разговорите на висок глас постепенно секнаха и всички се извърнаха да я изгледат.
Все тъй с вдигната ръка, Бъд я приближи. Лоана се видя принудена да отстъпи. — Е? — грубо извика той.
Тя бе тъй озадачена от поведението му, че просто не намери думи да отвърне.
— Какво правите тук? — троснато попита Бъд. — Какво искате?
— Дойдох да хапна.
— Не можете.
— Защо да не мога?
— И питате?
Тя поклати глава.
— Не разбирам.
— Ще разберете. Запазил съм си правото да отказвам всекиму; и вие сте в това число.
Той посочи един голям надпис върху картон, окачен на стената зад касата.
— Ако сте добре с очите, там пише. Прочетете внимателно и се измитайте!
— Не разбирам — объркана каза тя. Оглушителната музика внезапно млъкна и откъм тезгяха до слуха й достигна смях.
— Ако още не сте разбрала за какво става дума — изсмя се късо Бъд, — побързайте! Но ми се струва, че се правите на балама, ще ви се да ме преметнете. Бъд свали ръката си, обърна глава и изгледа посетителите край тезгяха. Всички го наблюдаваха и чакаха да видят какво ще стане по-нататък. После, като извиси глас да го чуят, той пак се обърна към нея.
— Откога сте в града?
— От вчера.
— А откъде сте?
— От Палмето.
— Не се държите като тамошна. Сякаш сте някъде от север. Как се казвате?
— Лоана Нилей.
— Не знам как е при вас, но знам как е тук. Ние сме град на белите. Хайде, да ви няма!
Музиката изведнъж гръмна, като че в ушите й затрещяха фанфари. Посетителите продължаваха да я гледат, но тя не чу смеха им. Лицата им лека-по-лека избледняха, станаха далечни и размазани.
Вдигайки отново ръка, Бъд Парди заблъска Лоана към изхода. Като излязоха на улицата, той свали ръка и с възхищение я огледа. След миг се усмихна. Лоана отстъпи, а той я последва.
— Почакай малко! — смигна той. — Не си тръгвай! Нещо ще ти кажа.
Тя мълчеше.
— Тук на светлото по-добре те видях — Бъд интимно сниши глас. — Аз наистина малко прекалих… Лоана. Чакай, да си поговорим. Та ти какво казваш?
Бъд почака да получи отговор, но тя все тъй мълчеше.
— Слушай какво, Лоана. Много се радвам, че влезе в кафенето. Истина ти казвам. Иначе, ако беше отминала, нямаше да те видя. Хайде да се срещнем довечера, да си направим едно гуляйче — само двамата. Какво ще кажеш? А?
Лоана се отдалечи. Той надникна през рамо към хората на тезгяха, които го наблюдаваха през витрината, и я настигна. Отминаха кафенето и сега вървяха пред един от магазините за готови дрехи. Една от сервитьорките и шепа посетители бяха излезли от кафенето и ги следяха с очи.
— Защо мълчиш, кажи нещо! — настоя Бъд. — Няма смисъл повече да ми се сърдиш. Довечера, като се видим, ще се реванширам.
— Моля ви, оставете ме на мира!
— Искам още нещо да ти кажа. Не ме е срам да си призная, харесвам цвета на кожата ти и колкото повече те гледам, повече ми харесваш. Имам голяма слабост към момичета с такава кожа. Право в сърцето ме пробождат.
Тя продължаваше да крачи, като че и дума не чува.
— Държиш се на положение, а? Искаш да кажеш, че не съм за тебе, тъй ли? Не ме изкарвай глупак! Като те гледам, отсега мога да ти кажа, че още на следващия ден ще паднеш в ръчичките. Какво ще кажеш за гуляйчето, само ние двамата, а? Ще дойдеш ли? Допада ми тая кожа. Нали ще дойдеш довечера към десет? Тогава затварям. Всичко ще бъде наред. Жив човек няма да има. Ела откъм задния вход. Ще те чакам. Чуваш ли, не забравяй — в десет довечера!
Лоана забърза, стиснала устни.
— Не искаш ли да станем приятели? — умолително питаше той. — Няма да съжаляваш. Винаги са ми допадали момичета като тебе. Ти си тъкмо от моя тип. Довечера в десет, нали? Нали ще дойдеш? Кажи, моля ти се, кажи, че ще дойдеш!
Бяха вече на ъгъла. Лоана едва ли не тичаше, бързаше да се отърве от него, Бъд я последва до бордюра и спря.
— Хей! — високо подвикна той подире й. Тя вече прекосяваше улицата. — Сигурно ти си тая, за която чухме. Затуй, значи, се правиш на важна, не ти харесват белите мъже, а? Пък и не щеш да се издадеш, че си мулатка! Не бой се, щом те видях, познах каква си.
Лоана не се и обърна.
Прекоси бързешком площада и пое по Морнинг сайд стрийт към дома на Джени Ройстър, който се намираше на четири преки по-нагоре. Сълзи пълнеха очите й, сегиз-тогиз спираше да ги обърше, защото я заслепяваха и не виждаше къде стъпва. Мъчеше се да не мисли за Бъд Парди и поведението му в кафенето, за приказките, които изприказва на улицата, но ясно разбираше, че никога не ще забрави случилото се.