Тя влачеше нозе по улицата, когато изведнъж си спомни, че не е могла да намери работа, стана й мъчно, всичко помрачня, сега вече съжаляваше, че е дошла в Солисо. В нито едно учреждение не й казаха утешителна дума, никъде не й поискаха дипломата и удостоверението за стажа, никъде не й разрешиха да подаде заявление за работа. Почти всеки път, влезеше ли в някоя кантора, до нея се приближаваше човек, който заявяваше, че вакантни места нямат. Дори в газовата и електрическа компания, която бе най-голямото учреждение в града, й казаха, че молбите за постъпване на работа се подавали в централното управление и че в клона на Солисо нямало съответните формуляри.
Когато свърна от площада в улицата, наоколо нямаше жива душа, но вече приближила къщата на Джени Ройстър, тя дочу някой весело да си подсвирква, вдигна очи и съзря Малчо Гудуили — идваше точно срещу нея. Бе късно вече да прекоси улицата до другия тротоар и да избегне срещата с него.
Малчо беше тръгнал на следобедната си разходка до града, бързаше с малките си крачки и свиреше с всичка сила. Той имаше навика всеки ден по това време да слиза в града и да играе билярд (другите играчи му разрешаваха да стъпва на пейката), изпиваше няколко бутилки бира, а по-късно, след като съдът прекратяваше заседанията си, отиваше в пожарната команда на покер, додето стане време за вечеря, и понеже Джени всякога му приготвяше нещо за хапване, прибираше се в къщи.
Лоана се усмихна вежливо, кимна на Малчо и се помъчи да го отмине, без да спира. Ала той се закова точно пред нея и тя, ще-не ще, спря.
— Здравей, Лоана! — поздрави той с приятелско ухилване и вдигна брада да я види.
— Здрасти — отвърна тя. — Къде си била?
— В града.
— Що се връщаш толкова рано? Не намери ли работа?
— Не.
— Не намери? — съчувствено възкликна той и извиси гласец. — Много лошо, Лоана! Но, вярвам, не си и мислела, че още първия път ще успееш. Хубава работа не се намира лесно, време се иска. Чувал съм, че колкото по-мъчно си намериш работа, толкова по-хубава излизала после. Не си ли чувала тая теория?
Тя успя да сдържи плача, но трябваше да изтрие сълзите по страните си.
— Затова ли плачеш? Защото не си намерила работа веднага?
Тя го погледна, но не се и опита да му отговори.
— Не се тревожи, Лоана! — той посегна към ръката й и като я напипа, утешително я стисна. — Нека минат два-три дни, ще намериш тъкмо такава работа, каквато си искаш. Казват, човек получавал работа, когато най-малко очаква. Не си ли чувала тая теория?
Хванал я за ръката, Малчо почака да му отговори, но тя замълча и той я обхвана с ръце около бедрата — по същия начин притискаше Джени и тя много му се радваше. След това склони глава на стомаха й.
— Да ти кажа ли, все пак ще се опитам да наредя нещо — внезапно каза той и надигна лице към лицето й — Сега слизам в града и ще попитам тук-таме за работа. Така става най-добре, просто гледай и питай. И ако нещо ми попадне, веднага щом се върна, ще ти обадя.
Лоана го отблъсна.
— Не, няма нужда — възпротиви се тя. — Моля ви, не правете нищо!
— Защо? Нима има нещо лошо в това? Нали търсиш работа, защо да не мога да ти помогна? Снощи какво каза на Джени? Нали и аз чух.
— Сега вече не зная, просто не зная искам ли нещо, или не — каза тя и се отдалечи. — Но, моля ви, нищо не правете. Не искам нищо от вас!
Той не можа да отвърне, защото Лоана вече бързаше нататък.
— Смешни приказки! — каза си той на глас, обърна се и продължи за града.
XII
Лоана приближи къщата на Джени Ройстър, Вдигна очи от земята и видя по стъпалата да слиза Бети Уудръф с куфар и дрехи под мишница. Потънала във водопад от думи, Джени тичаше подире и, колкото й позволяват килограмите. Тя прекоси набързо верандата, спусна се по стълбите и хукна към синьобелия автомобил пред къщата. Беше горещо и влажно и несвикнала с толкова много физическо усилие и вълнение в този час на деня, Джени бършеше чело с чевръсти движения на ръцете, а потта продължаваше да се стича по страните и врата й.
Бети остави куфара в колата и небрежно хвърли дрехите на задната седалка. Носеше и чифт обувки. Точно пред колата изпусна едната, наведе се да я вземе и я запрати вътре.
Като видя, че Лоана се връща, Джени бясно замаха с ръце и й направи знак да бърза.
— Тичай, Лоана, помогни ми да я спрем! — възбудено викаше Джени. — Иска да замине, а не трябва! Не знае какво върши. Дали пък не й мръдна нещо в главата от снощната доза приспивателно? Не иска и да ме чуе!