— Искаш да кажеш, че Бети няма нужда да си събира багажа?
— От първата до последната дума точно това исках да ти кажа, Джени — рече той и разпалено тръсна глава.
— Ами ако се върнат пак и кажат, че ще ме арестуват и тикнат в затвора?
— Не — каза той и повторно тръсна глава, — не!
— Какъв товар ми сваляш от главата, Майло — тя се усмихна с благодарност. — Като те слушах преди малко, не бях сигурна какво ли могат да значат големите ти приказки. — Джени дълбоко пое дъх и облекчено въздъхна. — Нямам нищо против да ме сложат в някой от модерните затвори, но в тая кочина зад нашия съд — никога! В тукашния градски затвор човек никога не може да остане сам. Надзирателите и младите тъмничарчета току се разхождат нагоре-надолу и все в тебе гледат, каквото и да правиш, а нощем отключват килията и канени-неканени, намъкват се. За нашия затвор в Солисо знам тия неща случайно, тъй като едно време, преди много години, за управа на града избраха шепа полицаи. Не бяхме успели още приятели да станем, един ден ми запечатват къщата и хайде в затвора. Двеста долара съм дала да се измъкна и да си разпечатам къщата. Та нали разбираш, Майло, какъв товар ми сваляш от гърба? Сега съм порядъчна жена, на години, и никак няма да ми отива на достойнството пак в същия затвор да ме пращат.
— Щастлив съм, че можах да те поуспокоя — рече съдията Рейни и погледна часовника. — А сега, ако ми предложиш една прилична и достойна порция най-обикновено царевично уиски, добре ще се подготвя за излизането в тази зимна нощ. В такова време имам нужда от нещо като топла кожичка на пищялките.
Джени изтича и след малко се върна с бутилка бърбън, две чаши и кана вода. Съдията Рейни наля щедри дози и в двете чаши. Джени посегна да ги допълни с вода от каната, но той дръпна и двете със строга гримаса.
— Не, Джени, не! — твърдо изрече той, все още намръщен. — Първият тост ще бъде за непорочното приятелство, а това се постига само с непорочно уиски.
Той я изчака да остави каната на масата, после седна на червеното плюшено канапе и й направи знак да седне до него. Докоснаха чаши, бавно засърбаха течността и се заслушаха в едва доловимото скърцане на къщата, разнесло се в студената нощ. След малко, когато чашите бяха почти празни, Джени посегна към бутилката и ги напълни. После се намести до съдията Рейни и се облегна на канапето.
— Джени — неочаквано рече съдията и сложи ръка върху нейната, — тъй нашето приятелство от този ден нататък ще си остане непорочно. Затуй най-добре е да излееш тая вода от каната в любимите си саксии.
— Отде знаеш, че имам любими саксии, Майло? — ухили се тя и разтърси месести гърди.
Той я наблюдаваше усмихнат, мълчеше, а смехът й постепенно ставаше по-гръмък.
— Отде знаеш любимите ми саксии, Майло? — настоя Джени.
— Миналия път, когато ти бях на гости, излях каната в една от тях. Никога не забравям приятните неща в живота си.
— Какви ги говориш, Майло — тя замахна с ръка и пак се изкикоти. — Но какво да правя, като ми харесват тия твои приказки. Това ми е най-сладката слабост.
Отпиха още малко уиски, минаха още няколко минути. Дочуха още веднъж далечното проскърцване на гредите в мразовитата нощ. Газовата печка пред тях хвърляше топло сияние.
— Знаеш ли, Джени — обади се след малко съдията Рейни, извръщайки се към нея, — мисля, че най-голямата трагедия в живота ми е била, дето не сме се познавали преди 25–30 години. Говоря за времето на твоята младост, а и за своята. Не се и съмнявам — ти и аз щяхме заедно да се възкачим по канарите на щастието и заедно да открием човешкото блаженство и задоволство.
В очите на Джени бликнаха сълзи, затъркаляха се по закръглените й страни. Тя не се и помъчи да ги изтрие.
— Обичам да ми говориш така, Майло. Цяла нощ бих те слушала. Това ми е най-сладката слабост.
Съдията Рейни обра с пръст пепелта от пурата си и наново я запали. Гъста ивица дим се понесе над главите им.
— Ако можеше човек повторно да живее живота си, щях коренно да го променя — рече той сякаш на себе си. — Положително нямаше да свърша такъв, какъвто съм сега, сам в оная огромна празна къща със Сам Моксли, самичък да си готвя, леглото да си оправям, панталоните си да гладя. По дяволите негърската му кожа! Трябва да го изгоня, от областта да го изгоня, дето толкоз години ме принуди да живея тъй! За всичко е виновен Сам! Нищо на тоя свят не може да замести топлината на жената, нежността на ръката й и утехата на духа й в безкрайните и мрачни часове на нощта. Колко съм самотен, от бога забравен и захвърлен!