Ухилен от благодарност, той пристъпи в стаята.
— Тая нощ за малките хора ще бъде страшно студена — рече той, потривайки ръце в топлината на печката. — Да не дава господ да ме свари нощта навън, та още повече да ме сгърчи. Стига ми. Пък и нищо по-голямо си нямам, с какво да се хваля?
Той обърна глава и едва сега погледна съдията Рейни.
— Е, хайде добър вечер, Малчо! — поздрави го с приятелска усмивка съдията. — „Ангуис ин херба“2.
— И аз мога да псувам — ядоса се Малчо, — но няма, защото ще разбереш как те наричам.
— Какво означаваше това, Майло? — попита Джени.
— Исках просто по най-приятелски начин да напомня на Малчо, че е като змия в тревата.
— Хей ти, продажен съдия! — извика Малчо с писклив глас. — Иди в друга страна да живееш, дето ще ти разбират приказките!
— Слушай, Вийзи — прекъсна го любезно Джени, — само недей да губиш самообладание!
— Няма! Ще си го запазя, ако престане да ми говори на чужди езици. Омръзна ми. Колкото пъти се видим, все ще изтърси нещо на тоя език — знае, че се ядосвам, затова!
— Недей, Вийзи — все така любезно го спря Джени. — Хайде да се одобрим и тримата! Убедих съдията Рейни да остане при нас да хапне. И докато приготвя вечерята, вие двамата ще направите най-добре да хвърлите едни карти.
— Не мадам! — извика Малчо с пронизителния си гласец. — Без мен! С тоя продажен съдия, измамник на покер, и Черен Петър не бих играл!
III
След вечерята съдията Рейни и Джени се качиха на горния етаж, а Бети и Малчо Гудуили останаха във вестибюла да гледат по телевизията някакви състезания по борба. Съдията Рейни бе вече запалил последната за деня пура и ароматът на горящия тютюн бавно се носеше през коридорите до вестибюла.
Като гледаше двамата набити атлети, Бети ставаше все по-напрегната и неспокойна, безкрайно нещастна. Всяко движение на мускулестите им тела й напомняше Монти Биско и тя неволно се питаше къде ли е той сега, какво ли прави в този момент.
Бети разбираше, че все още е влюбена в Монти, независимо от случилото се, мислеше за него повече и от по-рано. Отдавна бе осъзнала, че ако не го обичаше, при това, както си мислеше, изцяло и вечно, никога не би се върнала в Солисо. В противен случай би заминала колкото може по-далече, само и само да го забрави. Беше се върнала в Солисо, защото искаше да бъде близо до него, но в същото време чувствуваше необходимост с всяка постъпка да му причинява страдание. Нощите минаваха, ходеше с други и всеки път си въобразяваше, че е с Монти; щеше й се той всичко да узнава, дълбоко да страда и да ревнува. А после се връщаше в стаята си, хвърляше се на леглото и безнадеждно ридаеше.
След малко телевизионният екран се замъгли пред очите й, Бети затвори клепачи и се помъчи да задържи сълзите. Знаеше, че Малчо Гудуили обича борба и бокс повече от всичко на света, и затова не поиска да сменят програмата.
Наближаваше вече десет, небето бе чисто, обсипано със звезди. През прозореца се виждаше луната, която се надигаше в кълбо от светлина над върховете на дъбовете, израсли от двете страни на Морнингсайд стрийт. Макар че на сутринта едва ли щеше да бъде по-студено, на съмване по ливадите и покривите положително щеше да има бяла корица скреж.
Малчо Гудуили седеше на ръба на стола, клатеше крака напред-назад високо над пода и възбудено се провикваше към борците на екрана. Изпитваше огромно възхищение от ненормално грамадните размери на двамата мъже, от претенциозната демонстрация на физическата им сила. В никой миг от живота си той не бе тежал повече от 25 килограма, а на височина беше точно 99 сантиметра. Успяваше обаче да увеличи височината си приблизително с осем сантиметра, защото носеше специално поръчани обувки с високи токове.
От седемнайсетата си годишнина, когато лекарите казали на родителите му, че никога няма да порасне повече, отколкото бил тогава, Малчо Гудуили бе тръгнал по циркове и панаири. Когато решил да напусне родния си дом, майка му плакала и го молела да остане, но бащата му подал ръка, сбогувал се и нищо не рекъл. От показване с всевъзможни други изроди и джуджета през тия години получаваше добри пари и всяка година спестяваше значителна сума, за старини. Поради миниатюрните си размери и нежеланието да се врат сред нормалните хора, повечето от другите джуджета зимно време се събираха и прекарваха заедно сезона в някакво градче във Флорида.
Малчо нито веднъж не се върна в родния град да види родителите си, майка си да прегърне и сега, толкова години оттогава, вече и не знаеше живи ли са, не са ли. Така или иначе, не пропускаше Коледа и всеки път пращаше на майка си поздравителна картичка, но адреса си винаги държеше в тайна. Едно лято, по време на панаира в Солисо, Малчо се запозна с Джени Ройстър, която тозчас се заинтересува от него. Изпълнена с майчински съчувствия, освен дето физиката му й се стори много любопитна, след едно от представленията тя го заговори и го покани на гости. В началото Малчо се поколеба — да иде ли в този непознат град в къщата на тази непозната жена, но Джени го убеждаваше, настояваше, обещаваше да му сготви вечеря, канеше го, ако иска, да остане след вечеря при нея. В полунощ, след последното представление, той взе такси, отиде при нея и остана до обед на следния ден, когато трябваше да се върне на работа.