През тая нощ в къщата на Джени помежду им се зароди приятелство и от този миг, дойдеше ли зимният сезон, Малчо наемаше за три месеца една от стаите й. Наближавайки вече трийсет и петата си годишнина, с улегнали навици, привикнал с компанията и пламенната привързаност на Джени, той се надяваше, че завинаги ще може да задържи своята стаичка в нейната къща.
Телефонът в антрето иззвъня, Бети стана и излезе от стаята. След две-три минути се върна, навлече палтото си и грабна шала.
— Ще изпуснеш най-интересното от борбата, Бети — с укорителен поглед каза Малчо. — Времето им изтича и ей сега ще почнат да се хвърлят наляво-надясно, не ти е работа! Ще бие сигурно тоя с белите гащета, защото, както ми се струва, вече са го ангажирали за следващото предаване, но аз съм на страната на черните гащета. Виж му само мускулите! С една ръка може да ми изцеди животеца. Защо не съм и аз голям, че да изляза на тепиха! И двамата ще видят кой съм!
Без да погледне борците, Бети се забради с кърпата и взе да я връзва под брадата си.
— Бухни го в търбуха, бе! — развика се Малчо, смъкна се от стола и развълнуван заподскача. — Извий му врата! Измъкни му ръката и с нея — прас по главата!
Бети наложи очилата с тъмните рамки и се отправи към антрето. Излезе, качи се в колата, запали и с гръмки трясъци зафорсира в студената нощ. След миг фаровете светнаха и тя подкара по Морнингсайд стрийт към мотелите по щатското шосе.
Реферът издигна ръката на бореца с белите гащета, отреждайки му победата. Около ринга се разнесоха пронизителни викове на неодобрение и миг по-късно победеният борец се завтече през тепиха, събори с един удар рефера по гръб и заскача върху стомаха му. Образите на телевизионния екран постепенно избледняха и най-сетне се изгубиха. След интервал от мигаща светлина почна следващата програма. Двама с каубойски дрехи се заловиха да стрелят един в друг.
С ускорено от вълнение дишане, здраво стиснал юмручета, Малчо продължаваше да стои пред екрана, когато на вратата силно се потропа. Той се ослуша тропането се засили, стана по-настойчиво. Той изключи приемника и тръгна към антрето да види кой ли чука в този нощен час.
Още неотворил, в лицето го лъхна вълна студен въздух и вътре се намъкна Сам Моксли.
Облякъл дрипав черен шлифер, той бе увил около врата си парче жълт вълнен плат. Беше висок негър с едър кокал, кажи-речи шейсетгодишен, с приятни черти и сивееща, ниско подстригана коса. В обноските си беше учтив и тих, но още се радваше на младежката си енергия и сила. Като млад се беше женил, но жена му умряла рано и не могла да му роди деца. От него ден Сам разправяше, че никого на света не би нарекъл свой близък и че до смъртта си няма нищо да иска, освен да преживее дните си като слуга на съдията Рейни. Беше иконом и градинар на съдията от трийсет години, грижеше се за къщата и градината за самия Рейни, и правеше това с усърдна гордост.
— Добър вечер, мистър Малчо — рече Сам, като се наведе, и погледна Малчо в очите.
Малчо се покатери на стола до стената и се изправи — да заеме по-изгодна позиция за разговор със Сам.
— За какво си дошъл? — попита го той.
Сам почна да отвива дългото парче жълт вълнен плат, с което ходеше винаги в студено време, да си пази врата и гърлото. После прилежно го сгъна, напъха го в джоба си и съблече тежкия черен шлифер. След туй захвана бързо да търка ръце, че да стопли премръзналите си пръсти.
— За нас, негрите, студът си го бива! — потръпвайки, каза Сам. Белите му зъби заблестяха в светлината на антрето. — А и за белите не е кой знае колко хубаво, мен ако питаш. Тоя леден вятър пронизва всяка кожа, не пита какъв й е цветът. Зимата всички ни ще застигне — досущ като жълтеникав ловджийски пес, който е сгащил в граха ангорски заек и джавка ли, джавка.
— Няма защо да ми казваш колко е студено, знам! — сопна се Малчо. — Питам те, защо се домъкна?
— Вие би трябвало да знаете, мистър Малчо.
— Отде да зная какво ти е хрумнало?