Преди три дни организаторите на пикника бяха заприщили потока с камъни, така че да се образува вир, прочистен от скатагатори и други водни опасности, където хората да се топнат в жегата, а не на последно място да си осигурят резервоар с вода, в случай че планираните за вечерта фойерверки подпалят пожар.
Джоул се беше отбил при вира преди известно време да го погледне.
— За съжаление не е достатъчно голям да пуснем стъклената лодка — въздъхна той. Корделия се усмихна и отпи от сайдера си. Тестовото пускане на вода щеше да почака. „Има време — каза си Джоул, а после добави мислено: — Или не?“
Майлс го стрелна с кос поглед.
— Хубава лодка.
— Страхотна.
— Макар че ще е трудно да се превози с космически кораб. Предвид ограниченията за количеството багаж, имам предвид.
Майка му го изгледа намръщено.
— Предвид ранга на Оливър ограниченията несъмнено ще се разтегнат достатъчно. Ако иска, може да превози и въздушния си скутер.
— Е, да — предаде се намусено Майлс.
„Не в едрогабаритната ми собственост е проблемът — помисли си Джоул. — А в трите най-малки мои притежания.“
Викове на триумф и гняв долетяха откъм игрището, когато „главата“ се озова в една от кошниците, и Джоул отново насочи вниманието си към играта.
Финалът по ботушено поло стигна до оспорвания си край и Корделия закичи с панделки победителите и им връчи дарените каси бира. С победа се бяха увенчали жените от синия отбор, посрещнати с бурни аплодисменти от приятели, съпрузи и деца, които ги изнесоха триумфално на ръце от игрището, вероятно за да се заемат победителките със семейната вечеря. Изгубилите отбори се оттеглиха умърлушено, като мнозина се отправиха към походния лазарет. Ако бяха мислили повече за играта и по-малко за старите сметки помежду си, резултатът можеше да е различен, мислеше си Джоул.
По средата на мача Лизи бе надала вой, възмутена от загубата на чудесното шестокрако, потушен с няколко успокоителни думи от майка ѝ: „Няма нищо, миличка, то просто избяга, за да се върне у дома при своите шестокраки братчета и сестричета.“ Джоул забеляза, че си води полусъзнателно бележки за успешните родителски техники.
После дойде ред групичката им да се отправи към определеното им място за вечеря край импровизирано огнище, изкопано в земята. Джоул нямаше нищо против, че отиват там със закъснение. В групата им за вечеря бяха включени същите старши офицери от инженерния корпус, които бяха изработили стъкленото кану и чиято представа за запалването на лагерен огън гравитираше около идеи от сорта на: „Хей, хайде да ускорим процеса, като приложим малко чист кислород!“. Защото вътре във всеки старши военен инженер дремеше по един младши военен инженер, който дълго време е държан на къса каишка.
Така ли иначе, всичко се беше успокоило към момента, когато Джоул, Корделия и кланът Воркосиган пристигнаха и се настаниха на няколко от двайсетината походни масички. Допълнителните блюда бяха осигурени от столовата в базата и от военните съпруги, всяка от които бе донесла по нещо. Колкото до печеното, то представляваше половин крава, извадена от огнището било като свещен апотеоз на кулинарното изкуство, било като отвратителна дисекция при полеви условия, в зависимост от гледната точка. Лизи не се отлепяше от сервитьорите и бълваше въпроси един след друг. А понеже групичката на сервиращите включваше двама корабни лекари и трима медтехници, порционирането определено залитна към урок по анатомия.
Специални котлети от ват-месо бяха осигурени за модерните, предвождани от Корделия, но не и ограничени до нея. Тя въздъхна при вида на хищното месоядство, обзело бараярското ѝ семейство, но не каза нищо. Не след дълго Алекс и Хелън се нахраниха, поизбърсаха лицата и ръцете си от мазнината и соса и получиха разрешение да потърсят Фреди, следвани по петите от ескорта си от ИмпСи сержант Кацарос, доста хубавичка жена на средна възраст.
Ко̀сата вечерна светлина, хвърляща издължени сенки през стройните дървета, захождаше към залез и краткия полумрак на тропиците. Тук, на ниската надморска височина, не се налагаше да чакат до полунощ за последното официално събитие в графика на деня. Което наведе Джоул на мисълта, че може би с Корделия ще успеят да се измъкнат и да останат за кратко насаме, преди заслуженото изтощение да ги събори. Беше ли тази фантазия твърде амбициозна за човек на — ставаше му все по-лесно да го помисли — за човек на петдесет? Навсякъде около района на пикника свистяха домашно приготвени фойерверки като предчувствие за истинското шоу.
Докато Джоул се наслаждаваше на поредната бутилка студен сайдер — алкохолното му съдържание не беше високо, но разни хора постоянно му тикаха нови шишета в ръцете, — комуникаторът на Корделия иззвънтя с кода на ИмпСи.