В приемната зона на медицинската шатра хаосът вече бе сведен до приемливи нива. Корделия поиска да види Оливър, но вместо това я заведоха при лекаря му, специалист по изгарянията с полковнишки чин, когото тя не изяде с парцалите само защото човекът благоразумно и без бавене я въведе в лазарета. Трябваше да признае едно на службите — колкото и безпомощни да бяха в някои отношения, в гинекологията например, в травматологията нямаха равни.
— За щастие, бяхме добре подготвени да третираме изгаряния — уведоми я той с малко прекалено широка усмивка. — Поозорихме се, когато ни докараха двайсет души наведнъж, но държа да отбележа, че адмиралът не получи специално отношение заради чина си. Насам.
Не беше точно самостоятелна стая, но поне беше отделена с брезент от общото помещение. Медицинските монитори и една стойка за венозни вливания с празна банка бяха избутани настрани, заедно с кош, пълен със страховито количество окървавени превръзки. Оливър, гол до кръста, лежеше по корем на медицинска маса, отпуснал глава на сплетените си пръсти. Надигна глава и се усмихна.
— А, ето ви и вас.
— Много ли боли?
— Вече не. Лекарствата подействаха. — Усмивката му се разшири. Предвид контекста, в нея нямаше нищо утешително.
Майлс заобиколи да погледне гърба му и подсвирна.
— Как изглежда? — попита Оливър и се опита да извие глава, безуспешно. — Тук няма огледала.
— Приличаш на тежко болен леопард — каза Майлс, откровен както винаги. След кратко замисляне добави: — Или на крастава жаба.
— Това сигурно е от мазилото против изгаряния — каза Оливър. — Може би.
— Както и от кървавите мехури. Но са успели да махнат парченцата радиали. Не знам как, но са се справили.
— С цената на много болка от моя страна. Два часа си играха с медицински инструменти зад гърба ми и с някакъв студен мехлем.
„Двайсет минути“ — изрече без глас лекарят към Корделия.
— Мда — тихо каза Майлс. — Задължен съм ти, Оливър. Ако не беше ти, тези изгаряния щяха да са по Алекс и Хелън.
Оливър сви рамене.
— Ти би направил същото.
— Не — простичко каза Майлс. — Не бих могъл. Много съм нисък. Но със сигурност бих се опитал.
— Дойдох да те питам за нещо — обърна се Корделия към Оливър, — но ти си под влиянието на обезболяващи, така че… — Обърна се към лекаря. — Отложиха фойерверките заради него. Пратиха ме да проверя дали ще може да присъства.
Оливър надигна отново глава.
— Макар че в момента ми призлява при мисълта за фойерверки, истината е, че ги очаквах с нетърпение.
— Ако смяташ, че ще издържиш седнал един час, това определено ще повдигне духа на хората. В момента цари… е, не точно паника, но всички са силно разтревожени за състоянието ти. — Тревога, която тя споделяше напълно. А и категорично не биваше да плъзнат слухове, че е мъртъв. Крайно преувеличени слухове, разбира се, но тя знаеше, че за слуховете това никога не е пречка.
Оливър вдигна вежди.
— Това е трогателно всъщност. Макар че може би просто си чакат фойерверките. Нали за тях са дошли.
Влезе медтехник с още превръзки и полковникът побърза да се намеси:
— Хайде първо да довършим обработката на изгарянията.
С общи усилия двамата нагласиха проникващата тънка мембрана и защитната марля върху гърба му с добавка върху врата. Корделия помогна на Оливър да седне. Краката му, по чорапи, увиснаха от високата маса. Оливър примижа замаяно.
Лекарят се намръщи.
— Макар че бих предпочел да го приемем за наблюдение във военната болница, на този етап направихме всичко възможно за раните му. При толкова дълбоки изгаряния и при такъв процент на пораженията състоянието ви е сериозно и ако не се отнесете подобаващо, без колебание ще намаля обезболяващите.
Оливър се ухили.
— Ами, сложете ме да поседя на пейка за час, но не на стол с облегалка, благодаря, после ме откарайте в хубавия ми тих апартамент с луксозната въздушна кола на вицекралицата. Няма проблем.
— Мислех да те взема в двореца — каза Корделия. — Имам отличен лекар на повикване, който от седмици се занимава само с ожулени колене, както и малка частна клиника с нужното оборудване. А и не мисля, че трябва да оставаш сам тази нощ.
— Съгласен съм — кимна лекарят. Отправи ѝ специална одобрителна усмивка, която Корделия си преведе без затруднение, а именно: „Разбира се, нека сложим този пациент в ръцете на единствения човек с по-висок чин от неговия.“