Карийн кимна с усмивка.
Едва ли щеше да стане, но…
— Те дали не биха… питай ги дали не биха могли да използват една малка планина от смес за пластобетон, става ли?
Веждите на Карийн литнаха нагоре.
— Защо? Имате излишна планина от пластобетон?
— Не самия бетон, а сместа за него. Високотехнологична иновация за терени с голямо натоварване. Като военни космодруми. Дълга история.
Карийн сбърчи замислено вежди.
— Не знам. Щом материалът е нов, може да не е съвместим с нашите неща. Изпрати ми копие на техническите характеристики и ще го дам на инженерите.
Корделия кимна и въздъхна. Получила беше подаръка и едва ли бе реалистично да очаква, че ще го получи и с панделка на всичкото отгоре. По всичко личеше, че онази дяволска смес ще свърши като чували за укрепления срещу изригвания на вулканична лава.
— Добре. Нека твоят човек слезе в Гридград и говори с моя архитект. Ще ти пратя всичките му контакти след секунда. Той много ще се зарадва да ви види. Или него поне. Ти искам да дойдеш на вечеря във вицекралския дворец, настоявам. Майлс, Екатерин и всички деца са тук, между другото.
— Марк спомена нещо в този смисъл. Не знам откъде го е разбрал — от Майлс, от Иван или от леля Алис, нещо такова.
— Хващаш ги в последния момент, утре си тръгват. Има и друг, когото… не, ти всъщност познаваш Оливър Джоул, нали?
Лицето на Карийн живна.
— Може и за това да съм дочула нещичко. Ще ми е интересно да видя до каква степен семейните слухове отразяват фактите.
— А. И на мен ще ми е интересно. От другата гледна точка.
— Не бих го пропуснала за нищо на света. А сега трябва да свършвам, скоро слизаме.
— Обади ми се, като кацнете на космодрума. Ще пратя Риков да те вземе.
— Добре. Обичам те и те целувам, лельо К. Чао. — Прати въздушна целувка и прекъсна разговора.
Корделия издиша шумно. „От време на време се случва бараярската шуробаджанащина да работи в твоя полза.“ Облегна се назад, стоплена от отмъстително предчувствие. Вече съставяше наум любезния отговор до онези гадняри от „Плас-Дан“ в стил „що не вървите по дяволите“. Оливър толкова щеше да се зарадва…
Вратата на кабинета ѝ се отвори с плъзгане и гем Сорен надникна страхливо.
— Ъъ, ваше височество? За моето убежище?…
Тя му махна нетърпеливо да влезе. Претегли го с поглед, по-благосклонен отпреди няколко минути. Може би…
Накрая попита:
— Някога работили ли сте в семейния бизнес?
— Малко. Като млад.
— Готов ли сте да започнете работа на Сергияр като водопроводчик? Защото в бъдеще със сигурност ще се нуждаем от творци, но в момента ни трябват водопроводчици.
Очите му се разшириха от озадачение и надежда.
— Ами… да.
— Браво! — Тя плесна с длан по бюрото и сетаганданецът подскочи стреснато. — Току-що преминахте теста на вицекралицата за решителност относно крайната цел и гъвкавост по отношение на метода. Сергияр ви иска. Елате с мен.
Излезе покрай него във външния офис и каза:
— Айви, изготви на този младеж най-безобидното разрешение за политическо убежище, което можеш да измислиш. — Защото още утре несъмнено щеше да си има работа с началниците му. Макар че по този въпрос сетаганданското консулство вече беше в слаба позиция. Добре. Защото така не се налагаше да им подлага крак с фалшиви контраобвинения за тайна конспирация, включваща нападение с биологично оръжие срещу адмирала на сергиярския флот и семейството на вицекралицата, каквито — доколкото познаваше сергиярците — вече със сигурност циркулираха в голямата клюкарница рамо до рамо с „Езерото Серена е зона на въглеродно диоксидна инверсия и правителството го крие!“ и десетките други екзотични фантазии, които толкова често превръщаха сутрешните ѝ съвещания в упражнения по сюрреализъм.
„Колония Хаос. Няма нужда да измислям каквото и да било, то само се поражда…“
Беше към края на сутрешната опашка от документи, подготвена ѝ от Айви, и вече си представяше как се измъква от кабинета навреме, когато раздвижване във външния офис ѝ подсказа, че се е появил още един непредвиден в графика посетител, по дяволите. Радост замени раздразнението ѝ, когато чу гласа на Оливър и отговора на Айви:
— Вас със сигурност ще ви приеме, сър. Заповядайте, влезте.
Още преди да е затворил докрай вратата Корделия скочи да го посрещне с целувка за добро утро, но от прегръдки се въздържа заради раните му. Успял бе да се измие и да се преоблече в свободна цивилна риза и стари работни панталони, тоест изглеждаше точно толкова отпускарски, колкото му бе наредено. Болничната миризма на мазило против изгаряния и нови превръзки се рееше силна около него, а движенията му все така бяха предпазливи, но лицето му беше спокойно, а очите му се усмихваха.